Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Изведнъж му хрумна нещо — че инцидентът не е бил случаен. Богс може би нарочно го бе събрал в един екип с Фрици, въпреки че странното поведение на последния вероятно не е останало незабелязано. Но защо? Защо Богс ще иска да отстрани Джек? Дали тъкмо той не му бе прошепнал онези зловещи думи в ухото след края на двубоя със Сташ?

Тогава го споходи друга мисъл — че почти всичко, което бе преживял през изминалите двайсет години, може да не е плод на случайността, с изключение, вероятно, на непредсказуемото му оцеляване в криогенната капсула на кораба. Не трябваше да оцелява нито на Милос, нито на Кларон, или на Малтен. Още по-малко тук.

Но това, че бе все още жив, съвсем не се дължеше на неговата предвидливост, а по-скоро на случайността. Досега просто си бе затварял очите пред неоспоримата истина, че е нечия мишена, смятайки, че е твърде маловажен, за да бъде изпепелена заради него цяла планета.

Втренчи поглед в полепналата по стъклото кал.

— Амбър — промълви тихо, по-скоро на себе си. — Май си права, най-сетне изритаха фермерчето от фермата.

Това беше война. Вече не се съмняваше, а трябваше да се досети много отдавна. Не между драките и Доминиона, нито между другите поне дузина противници, които бе премислил. Войната бе между него и Уинтън. Виж, за причината все още не бе сигурен. Но кой или какво бе Джек, изглежда бе достатъчно важно за една галактическа империя, за да унищожи цяла планета. Сега вече това му стана пределно ясно, както никога досега. Имаше война и Джек участваше в нея, беше войник, независимо дали притежаваше броня или не.