Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— А сега, Кори — обади се кметът Суоп, — докъде бяхме стигнали? А, да — мъжът от другата страна на пътя. Как ти хрумна тази идея?
— Аз… аз…
Шапката със зеленото перо се намираше в килера, на десет фута от мен. Кметът Суоп се оказа човекът, носил я в онази нощ, когато наводнението бе заливало улиците на Брутън.
— Аз… дори не твърдя, че е бил мъж — отвърнах. — Казах просто, че някой стоеше там.
— Е, това е чудесен щрих. Обзалагам се, че е било тежка сутрин за теб, нали? — кметът бръкна в друг джоб и когато ръката му се появи отново, в нея държеше малко сребърно острие.
Това беше ножът, който видях в ръката му в онази нощ, когато се страхувах, че ще се прокрадне зад баща ми и ще го наръга в гърба заради онова, което бе видял при Саксън Лейк.
— Ще ми се да можех да пиша — продължи кметът Суоп. Завъртя острието. В другия му край имаше малко затъпено парченце метал, което той използва да натъпче горящия тютюн в гърлото на лулата си. — Винаги са ми харесвали криминалетата.
— На мен също — успях да изхъхря.
Той се изправи, а дъждът шибаше по прозорците зад него. Над Зефир на зигзаг се стрелна светкавица и лампите внезапно примигнаха. Изтрещя гръмотевица.
— Олеле — възкликна кметът, — удари доста близко, нали?
— Да, сър! — стисках толкова силно подлакътниците на креслото, че скоро щях да ги счупя.
— Настоявам ти — каза Суоп — да изчакаш тук за минутка. Има нещо, което трябва да ти покажа и мисля, че то ще обясни много неща!
Кметът пресече стаята, стиснал лулата между зъбите си и с виеща се зад гърба му пътечка дим, и излезе в помещението, където се намираше бюрото на г-жа Аксфорд. Остави вратата отворена и го чух да бърника в канцеларския шкаф.
Погледът ми залепна за килера.
Зеленото перо беше вътре. Тъй близо!
Какво щеше да стане, ако го изскубнех от шапката и го сравнях с онова перо, което бях намерил на пръстта по обувката ми? Ако двете бяха еднакви… тогава какво?
Трябваше да действам бързо, ако изобщо щях да предприемам нещо.
Чуя се затварянето на чекмеджето на канцеларския шкаф. Отвори се друго.
— Само минутка още! — подвикна кметът Суоп. — Не е там, където го търся!
Трябваше да тръгвам. Сега.
Изправих се на гумени крака и отворих килера. Смрадта на мухъл ме удари в лицето като влажен шамар. Шлиферът и шапката бяха захвърлени на пода, сгърчени в ъгъла. Чух затварянето на чекмеджето оттатък. Сграбчих перото и го дръпнах. Не искаше да се откачи.
Кметът Суоп се връщаше в кабинета си. Сърцето ми бе заседнало в гърлото като студен камък. Изтрещя гръмотевица и дъждът се удари в прозорците, а аз сграбчих зеленото перо и го дръпнах, и този път то се откъсна от лентата на шапката. Беше мое.
— Кори? Какво правиш в…
Блесна светкавица, толкова близо, че човек можеше да чуе съскането й. Лампите угаснаха и последвалият гръмотевичен тътнеж разтресе прозорците.
Стоях в тъмното, стиснал в ръка зеленото перо и с кмета Суоп на вратата.
— Не мърдай, Кори! — каза той. — Кажи нещо!
Не посмях. Пристъпих полека към стената и притиснах гръб в нея.
— Кори? Хайде де. Да не си играем игрички! — чух кмета да затваря вратата. Изскърца дъска на пода, съвсем тихичко. Той се движеше. — Нека поседнем и поговорим, Кори. Има нещо много важно, което трябва да осъзнаеш!
Навън облаците бяха станали почти черни и стаята приличаше на тъмница. Стори ми се, че виждам висок, слаб силует да се мести полека към мен през персийския килим. Налагаше се да мина през него, за да стигна до вратата.
— Няма нужда от всичко това — каза кметът Суоп, мъчейки се да звучи спокойно и убедително. Долавяше се същата куха нотка като престорения глас на г-н Харгисън. — Кори? — чух го да издава дълга и решителна въздишка. — Ти знаеш, така ли е?
Дяволски вярно — знаех.
— Къде си, синко? Кажи нещо!
Не смеех.
— Как си узнал? — попита кметът. — Кажи ми поне това!
Блесна и изсъска светкавица. На светлината й за част от секундата видях кмета Суоп, бял като зомби, да стои в средата на стаята, а димът от лулата се носеше около него като полите на призрак. Сега вече сърцето ми тупкаше лудо — светлината от светкавицата се бе отразила от нещо метално, което стискаше в дясната си ръка.