Огнената кралица

— Ммм, вкусно — изломоти тя, една от малкото думи, които изричаше в последно време, макар да бе станало ясно, че тази нова Орена не се нуждае много от реч. В главата на Лирна моментално нахлу чувство за радост, усещането за пастичката върху езика ѝ, мекотата на крема. Трябваше да се съсредоточи, за да прогони образите, умение, което бе усвоила от аспект Кейнис — той я беше посъветвал да брои наум като най-добро средство да блокира лутащите се мисли на Орена.

— Брат Инис казва, че в последно време не внимаваш на уроците — каза Лирна.

Мислите на Орена се изпълниха с отегчение, тя преглътна пастичката и извъртя очи.

— Ученето е важно — настоя Лирна. — Не искаш ли пак да четеш?

Орена сви рамене и остави мислите си да се отнесат към радостта, слънчевата светлина, вихъра на танца.

— Не можеш само да танцуваш, милейди. — Лирна посегна да я хване за ръката. — Трябва да ти кажа нещо.

Сериозността ѝ породи внезапна предпазливост, надигащ се страх.

— Налага се да замина за известно време.

Страхът избуя и погледът на Орена се насочи към Мурел, която стоеше наблизо, стиснала силно ръце. Момичето се насили да ѝ се усмихне утешително. Беше открила, че да е в компанията на Орена е болезнено изпитание, тежестта на необузданата ѝ дарба бе трудна за понасяне, особено когато решеше да сподели спомени, ужасно близки до онези, които Мурел се мъчеше да потисне.

— Да — каза Лирна. — И Мурел също. Както и Илтис и Бентен.

Още страх, граничещ с ужас, разтърсващо чувство за изоставеност. Ръцете на Орена посегнаха да се вкопчат в Лирна, а погледът ѝ се изпълни с отчаяна молба.

— Не. — Лирна вложи в гласа си заповедна нотка. — Не, не можеш да дойдеш с нас.

Усети гняв, примесен с груб укор, докато Орена дръпваше ръце и извръщаше поглед, а мислите се отразяваха върху лицето ѝ.

— Надявам се — каза Лирна с мек глас, докато прокарваше пръсти през тъмните къдрици на Орена — да се върна с човек, който мисля, че може да те излекува. Беше егоистично от моя страна да го оставя да си тръгне, но когато той ме гледаше, когато гледаше това лице, знаех, че вижда, че дарбата му се е провалила. Аз не мога да бъда изцерена, но мисля, че ти можеш, душата ти е толкова светла.

Чертите на Орена омекнаха и лицето ѝ изведнъж загуби всякакви остатъци от онова дете в женско тяло. Тя срещна погледа на Лирна, челото ѝ се сбърчи… и нахлуха спомените.

Лирна се опита да прибегне към броене и смятане, за да потисне наплива на образи и усещания, но пороят бе прекалено мощен, надви струйката числа с такава лекота, че ѝ стана ясно, че Орена има много по-голям контрол над дарбата си, отколкото си мислеха. Първо дойде миризмата, на солен въздух, пот и изпражнения. После звуците, дрънченето на вериги, приглушеният хленч на отчаяни души. Образите и болката дойдоха едновременно, гривните, протриващи китките и глезените, смътните очертания на сгушени пленници. Беше отново в трюма, отново робиня. В нея забушува паника, а после стихна, щом видя, че картината се различава от собствените ѝ спомени — стълбите, водещи към горната палуба, се виждаха под по-остър ъгъл, а до тях бе окована млада жена в синя рокля; лицето ѝ беше в сянка, но светлината, играеща по голия ѝ скалп, разкриваше ужасни изгаряния. Въпреки това профилът ѝ бе познат, беше го виждала очертан на фона на един лагерен огън върху далечен планински склон преди няколко месеца. В гърдите ѝ се смесваха екстаз и злобно задоволство… заедно с опияняващото очакване за наградата на Съюзника.