Огнената кралица

— Недей! — Кирал сложи ръка на рамото му. — Чакай!

Алтурк излая заповед към сентарите и те сведоха лъковете си. Стояха в ужасено смайване, докато Мъдрия мечок протегна ръка към една от чудовищните котки… и тя се отдръпна, озъбената ѝ физиономия се отпусна и изведнъж омразата изчезна от очите ѝ. Очите на шамана се плъзнаха по всички котки със същия резултат — всяка моментално се кротваше под взора му и се отпускаше покорно, извърнала очи; някои даже трепереха.

Мъдрия мечок се обърна към Вейлин и изражението му бе също толкова непреклонно като преди.

— Ти ела. Другите остава тук.

Продължиха през лабиринта от назъбен лед сами, с изключение на Железен нокът, който често бе принуден да се катери по неравностите, когато пътят им стана още по-тесен.

— Как го направи? — попита Вейлин, несигурен дали иска отговор, нито даже дали ще го разбере. Колкото повече научаваше за Мъдрия мечок, толкова по-загадъчна и по-притеснителна му изглеждаше неговата сила.

— Безокия отслабва — отвърна шаманът с мрачно задоволство. — Отпуска хватка. Сега котки мои.

— Значи нямаше нужда да избиваме другите?

Мъдрия мечок спря, щом стигнаха до пролука в леда отпред — тесен процеп в синьо-бялата стена. Оттатък Вейлин можеше да види петно от гранит: големият скален шип се извисяваше над тях, страните му блестяха като зле полиран метал там, където ледът бе успял да се вкопчи в тях.

— Недостатъчно месо за всички — каза Мъдрия мечок. Впи поглед във Вейлин, свиреп и уверен. — Не казва нищо. Не прави нищо. Само слуша.

Ледът оттатък процепа беше равен и образуваше широк замръзнал ров около голямата скала. Мъдрия мечок поведе Вейлин надясно и усилващата се миризма на гнилоч предизвика в стомаха му гадене, което се усили при вида на голямо кафеникавочерно петно, простиращо се от източната страна на скалата. Като се приближи, Вейлин видя, че то е осеяно с кости; предимно гръбнаци и ребра на тюлени, но тук-там се мяркаше непогрешимата форма на човешки череп, оглозган от плътта. Източникът на миризмата стана ясен миг по-късно: прясно разчленен труп на пони, който лежеше до плитка пещера в скалата. По грубата ѝ, но правилна форма Вейлин прецени, че тя е създадена от човешки ръце, за да осигури някакво убежище в този ужасен климат.

Пред пещерата един мъж, облечен в мухлясали кожи, седеше върху нещо, което приличаше на стол, скалъпен от вързани заедно кости. Беше стар, макар и не колкото Мъдрия мечок, кожата му бе бледа, по плешивата му глава личаха червени рани и бузите му бяха хлътнали, а очите му представляваха две тъмни петна от грапава плът. Седеше толкова неподвижно, че отначало Вейлин предположи, че е мъртъв, но после видя как ноздрите му се издуха, щом улови миризмата им, и тънка усмивка изви напуканите му устни.

— Ще говорим на езика на брат ми, стари приятелю — каза той на Мъдрия мечок. — Така е учтиво, не смяташ ли?

Тогава Вейлин го позна — този глас, тази подигравателна усмивка. Мъдрия мечок вдигна ръка и той осъзна, че неволно е стиснал меча си и е тръгнал напред, решен да убие тази твар на мига. „Копелето на вещицата. От колко ли време чака?“