Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Отпусна хватката си и отстъпи назад, докато Мъдрия мечок стоеше, наблюдавайки мълчаливо създанието.
— Нямаш какво да кажеш ли? — поинтересува се то и неокосмените му вежди се повдигнаха над очите-белези. — Никакви последни проклятия, нито дълго подготвяни речи? Чувал съм много такива през годините. За съжаление, повечето са доста забравими.
Мъдрия мечок продължаваше да мълчи. Премести поглед върху костите, осеяли леда наоколо, и побутна с жезъла си един череп, лежащ насред строшен гръден кош. Беше малко по-голям от ябълка, но явно човешки.
— Последните от Котешкия народ — каза създанието, като чу потракването на кост в кост. — Знаеш ли, те умряха щастливи. Боготворяха ме и с радост дадоха плътта си, за да подхранят божествената ми светлина.
Усмивката му се разшири и се видяха почернели и полуизгнили зъби; безокото лице се обърна към Вейлин.
— Те бяха забележителен народ, братко. В течение на векове живяха далеч от всякакъв помен за цивилизация, и все пак имаха закони, изкуство и достатъчно мъдрост, за да оцелеят на най-суровото място на света. Само че им липсваше идеята за бог, преди аз да им я разкрия — и ах, колко бързо я приеха те! В края на краищата как иначе да нарекат човек, който се връща към живота, след като ястреб му е издрал очите?
Усмивката върху напуканите устни изчезна и лицето се обърна пак към Мъдрия мечок.
— Всичко това можеше да бъде избегнато, стари приятелю. Само да беше отворил сърцето си за моето послание, моята велика мисия за ледения народ. Южните земи щяха да паднат пред нас, а също и великата гора отвъд тях. Сега твоят народ е жалка останка, а моят — само кости.
Звукът на чупещ се лед оповести пристигането на Железен нокът, който прехвърли заобикалящата ги стена и отиде при Мъдрия мечок, издул ноздри от миризмата на плът. Безокият мъж се вцепени при звука на мечото приближаване, но гласът му си остана все така лишен от страх.
— Не можеш да ме заплашваш, дребни човече. Твоят звяр не буди ужас у мен. Питай брат ми, той вече ме уби веднъж, ала ето ме пак. Защото всъщност се намирам другаде. Чаках тук през всичките тези дълги години, чаках ви да дойдете. Жалко, че задачата не се оказа по силите на моите котки, но аз съм търпелив и подозирам, че ви предстои още дълъг път.
— Тогава ти чака — каза Мъдрия мечок, втурна се напред и ръката му се стрелна, за да се залепи върху плешивото теме на безокия. — Чака по-дълго.
Устата на безокия зейна и от нея лъхна зловоние, когато той нададе безмълвен писък и се затресе конвулсивно върху костения си стол. Опита се да сграбчи ръката на Мъдрия мечок, но в пръстите му нямаше никаква сила, те пърхаха като пера по ръкава му, докато той се тресеше.
Накрая шаманът го пусна и отстъпи назад. Безокият клюмна, на лицето му беше изписано объркване и болка.
— Какво направи? — попита той с дрезгав шепот и ноктите му задращиха по собствените му гърди и лице.
— Ти чака — повтори Мъдрия мечок и му обърна гръб. — После умре. Навеки.
— Това е… — Създанието опита да се надигне от костения си стол и посегна към Мъдрия мечок, докато той се отдалечаваше. — Това е невъзможно.
Мъдрия мечок не се обърна; крачеше към пролуката в леда, следван от Железен нокът.
— Братко! — Създанието се свлече от костения стол и запълзя към Вейлин, протягаше умолително ръка. — Братко! Накарай го да ме освободи!
Вейлин го гледаше как пълзи, видя колко малко сила е останала в крайниците му, жалка обвивка от кожа и кости, обречена да умре, когато нощта донесе смъртоносния си студ. Не каза нищо, само се обърна да последва Мъдрия мечок.
— Ти обичаше Баркус! — извика създанието със задавен глас. — Аз съм Баркус! Аз съм твоят брат!
Вейлин продължи да върви.
— Разполагам със знание! Знам замислите на Съюзника.
Вейлин спря.
— Знам… — Гласът на създанието му изневери и то пое въздух в съсипаните си дробове. — Знам какво иска той.
— Аз също — каза Вейлин. Хвърли поглед през рамо и видя един умиращ мъж сред гниеща плът. — Той иска да напише края. И ще го напишем.
— Целия ли го уби?
Мъдрия мечок се усмихна със съжаление и поклати глава. Бяха се настанили на лагер в сянката на голямата скала, в укритието, предоставено от назъбения лед. Лонаките вдигнаха своите заслони още по-далеч от обикновено, смутени от петте бойни котки, които бяха налягали около шамана в плашещо мълчание. Вейлин се обърна да гледа как Кара протяга предпазливо късче тюленово месо към една от котките, но животното не ѝ обърна никакво внимание, докато Мъдрия мечок не погледна към него, при което то грабна угощението от пръстите ѝ със светкавично движение.