Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Премести боеприпасите от лявата страна на колана. Така ще ти е по-лесно да зареждаш.
— Между другото, обучавали са ме на това.
— Много мърляво са си свършили работата.
Малагеш привършва подготовката и стъпва на кея. Може би заради светлината Зигне изведнъж е станала доста бледа.
— Какво има? — пита Малагеш.
— Аз… бях на четиринайсет последния път, когато идвах тук.
Малагеш чака и я наблюдава.
— Да си призная, надявах се всичко това да е потънало в морето. Да дойда сега е като… да пристъпя в спомен.
— Още не си пристъпила.
Зигне кима, скача и застава на кея до Малагеш.
— Сега към развалината на върха ли тръгваме?
— Да. Куполът от щитове и ножове. Звучи като съновидение… но така го помня.
Каменната пътека се увива около Зъба подобно на тирбушон, всяко стъпало е старо и протрито. Малагеш си мисли, че безброй хора са минали по него, откакто го има — шествия от воини, сановници, крале и жреци, всички катерещи се във върволица към върха. През двайсетина крачки има арки с вдълбани в тях изображения, чийто смисъл тя не схваща: жена, вероятно Воортя, пуска стрела срещу приливна вълна; меч сече планина като глава лук; мъж се изкормва върху висока плоска скала пред залязващото слънце; жена запраща копие към луната и се къпе в бликналата черна кръв.
Превитите дървета треперят и се клатят в неспирния бриз и заради тях склоновете привидно се надигат и спадат като морето долу. Малагеш си казва, че това място е твърде особено.
— Същото е каквото го помня — казва Зигне тихо.
— Воортяштаните ли те доведоха тук?
— Да. Обред на съзряването. Двайсет деца на по четиринайсет. Доведоха ни, после ни оставиха с жалки припаси: няколко хляба, малко картофи, купчинка сушени плодове. Колкото да не умрем от глад. И… и просто ни зарязаха. Без да продумат. Без да ни кажат ще се върнат ли. Сами на това окаяно място. Не съм сигурна защо дойдох. Майка ми не искаше да го правя. Не ни принуждаваха. Май само исках да се докажа пред тях също като останалите деца. Да им покажа, че не съм само някаква си принцеса.
Малагеш мълчи. На всеки няколко стъпки вижда нещо чудато в калта по краищата на каменната стълба — отпечатък от обувка със сложен грайфер на подметката. Обувки, каквито хората носят в днешния свят и каквито не може да си представи в отдавнашното минало на Воортяштан. Следите са дълбоки, дъждовете още не са ги размили.
— Отначало опитвахме да си делим храната — говори Зигне. — Но един от нас — синът на роднина на един вожд — беше по-едър от останалите. По-силен. По-жесток. Преби едно момче пред всички, може би за да видим на какво е способен. И ни се натрапи като малък цар на този малък остров, присвои храната и водата, заставяше ни да вършим разни неща, за да оцелеем. Да се унижаваме. Да се бием помежду си, за да го забавляваме, също и онези, които се присламчиха към него.
— Голям чаровник е бил, като те слушам.
— Да. Далеч от погледите на другите и от законите на обществото, без да знаеш дали ще живееш или ще умреш… Кой би могъл да каже в какво ще се превърне?
Малагеш не споделя със Зигне, че това преживяване ѝ е твърде познато.
— Не знам защо ти разказвам това — продължава Зигне. — Но това място… Всичко изплува отново.
— Всички искаме да се изповядаме понякога.
Зигне я поглежда през рамо.
— Защо го наричаш изповед?
— Защото ми се струва, че знам и защо носиш шалове.
Зигне изминава следващите крачки в мълчание.
— Привлякох вниманието му — казва след малко. — Знаех, че ще се случи. Русата коса… е голяма рядкост на Континента, нали разбираш.
— Да, ясно ми е.
— Каза, че ако искам да ям отново… когато и да е… трябва да отида при него през нощта. Беше си направил някакво подобие на трон зад една арка. Щели сме да бъдем сами там. И аз съм щяла да правя какво ми заповяда. Съгласих се и той беше доволен.
— Преди да отида, се отбих на отдавнашна площадка за двубои и намерих в земята връх от стрела — продължи тя. — Острих го упорито, докато можеше да среже плът. После го скрих в устата си.
Замълча за момент.
— Защото той не беше глупак. Накара ме да се съблека гола, преди да се уединим. Принуди ме да го направя пред всички. Все едно ми беше, дрейлингите не се притесняват от тези неща. Не се придържаме към разни шантави идеи как трябвало да бъде виждано човешкото тяло. Изобщо не му хрумна да провери в устата ми… Заведе ме зад една голяма плоска скала. И там се опита да ме обладае. Натисна ме на земята. Докато се туткаше, аз изплюх върха на стрелата в дланта си… и го забих в окото му.