Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
— Боже мой — промълви момичето.
— Не знаех коя си — продължи неумолимо Том, — но се влюбих в теб, в жената, която пишеше тези писма. Затворех ли очи, представях си твоето лице. Твоето име мълвях нощем, сред останките на моя разрушен свят.
Клеър се размърда на стола си, сякаш се задушаваше, и изпусна нова въздишка — дрезгава и продължителна.
— Колко писма сме си написали? — успя да попита тя.
— Седем — рече Том, защото това число му се видя добро: нито много, нито малко. — Нямахме време за повече, преди да забранят машината, но те уверявам, че бяха достатъчно, любов моя.
Щом чу капитанът да се обръща към нея по този начин, Клеър отново въздъхна дълбоко.
— В последното си писмо ти ми разкри деня, в който най-сетне ще се срещнем: 20 май 2000 г., деня, в който победих Соломон и сложих край на войната. Този ден следвах твоите указания и след като сразих автомата, потърсих едно спокойно местенце сред руините. Тогава те видях да се появяваш. И точно както ми беше писала, ти изпусна чадърчето, което аз трябваше да ти върна днес, използвайки машината. Щом се озовах в твоята епоха, трябваше да отида на пазара на Ковънт Гардън, където бе отредено да се срещнем, и после да те поканя на чай и да ти разкажа всичко това. — Том направи пауза, преди да добави замечтано: — Сега разбирам защо — за да се осъществи това бъдеще. Разбираш ли, Клеър? Ще ми напишеш тези писма в бъдеще, защото аз ти казвам сега, че ще ги напишеш.
— Боже мой — повтори тя, останала почти без дъх.
— Но има още нещо, което трябва да знаеш — заяви Том, решен да нанесе последния удар на дървото. — В едно от твоите писма ти ми описваше как сме се любили тази вечер.
— Какво? — измънка момичето едва чуто.
— Да, Клеър, тази вечер ще се любим в оня пансион отсреща и според собствените ти думи това ще е най-красивият спомен в живота ти.
Клеър го гледаше невярващо с пламнали бузи.
— Разбирам, че това те изненадва, но я си представи как се смаях аз! Прочетох писмото, в което описваш как сме правили любов, изумен до немай-къде, защото от твоя гледна точка това вече се беше случило, но още не се бе случило за мен. — Направи нова пауза, сетне ѝ се усмихна нежно: — Дойдох от бъдещето, за да осъществя моята съдба, тоест за да те любя, Клеър.
— Но аз… — опита се да протестира тя.
— Още ли не разбираш? Трябва да се любим, Клеър, защото всъщност вече сме го направили.
Това беше окончателният удар. Досущ като отсечен дъб, Клеър се олюля на стола и рухна на пода.
XXVII
Ако бе искала да привлече вниманието, не би могла да намери по-подходящ начин, помисли си Том. Заради внезапния припадък на Клеър и трясъка от чайника и чашите, които се разбиха в пода, повлечени заедно с покривката, всички разговори в салона секнаха отведнъж и се възцари отчетлива и напрегната тишина. От дъното на помещението, където бе изтласкан от последвалата суетня, Том наблюдаваше как около девойката закръжиха рояк госпожи. Подобно на спасителен отряд с дългогодишен опит, те я сложиха да легне на един диван, вдигнаха ѝ краката върху куп възглавници, разхлабиха ѝ корсета — тази коварна част от облеклото, която по единодушна преценка бе виновна за припадъка, защото ѝ бе попречила да поеме количеството въздух, необходимо за емоционален разговор — и отидоха да търсят ароматни соли, за да я свестят. Тя дойде на себе си с шумна въздишка. Готвачките и клиентките, които участваха в спасителната операция, бяха издигнали около момичето нещо като матриархален параван, за да попречат на джентълмените в салона да видят повече плът от допустимото. След няколко минути Клеър, бледа като призрак, се появи иззад тази човешка стена, олюлявайки се, и плъзна замаян поглед из салона. Том глупашки ѝ махна за поздрав с чадърчето. След кратко колебание девойката тръгна към него, като си проправяше път сред любопитните зяпачи, струпали се около нея. Ако не друго, поне бе познала в негово лице човека, с когото бе пила чай, преди да изгуби съзнание.
— Добре ли сте, госпожице Хагърти? — попита той, когато тя стигна до него; стори му се уместно да забрави за фамилиарното обръщение, което си бе извоювал с толкова усилия. — Може би няма да е зле да излезете малко на чист въздух…
Девойката кимна и се опря на предложената от Том ръка с покорството на сокол, който каца върху ръкавицата на своя господар — сякаш съветът да излезе на улицата и да подиша, избавяйки се от толкова любопитни погледи, бе най-доброто хрумване, което той бе имал някога. Том я изведе навън, като ѝ се извиняваше за причинения смут с нечленоразделно пелтечене. Щом се озоваха на улицата, спряха на тротоара и без да щат, загледаха пансиона, който се издигаше точно пред тях като някаква заплаха. Клеър, чиито страни донякъде бяха възвърнали цвета си от свежия въздух, се взираше със смесица от безпокойство и примирение в мястото, където ѝ бе писано тази вечер да се отдаде на храбрия капитан Шакълтън, спасителя на човечеството — мъж, който още не се бе родил, но по някакво чудо стоеше до нея, избягвайки погледа ѝ.