Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
— Ами ако не го направя, капитане? — попита тя, сякаш говореше на вятъра. — Ако не се кача там с вас?
Справедливостта изисква да отбележа, че Том се изненада от въпроса, защото на този етап, след злополучния край на срещата, вече никак не се надяваше коварните му кроежи да се осъществят. Но въпреки зрелищния припадък, момичето не бе забравило неговия разказ и очевидно все още вярваше в лъжата му. С треперливи щрихи Том находчиво бе нахвърлял върху празната страница на бъдното време един романс, една идилия, която оправдаваше предстоящата случка и дори насърчаваше девойката да се отдаде без страх или задръжки, и за нея това бе единственото бъдеще, което съществуваше. За миг в съзнанието му като мълния се мярна угризение и той се замисли дали да не я освободи от задаващото се изпитание, което тя явно бе готова да посрещне като някакво покаяние. Можеше да ѝ каже, че бъдещето не е предопределено веднъж завинаги, че тя може да избира. Ала след всички приказки, които беше изприказвал, не му се искаше да се откаже от плячката сега, когато най-сетне я бе уловил. Спомни си една често изричана от Гилиъм Мъри фраза и я повтори без капка стеснение с подходящия фаталистичен тон:
— Не зная какви последици би оказало това върху тъканта на времето.
Клеър го изгледа с известна тревога, а той само сви рамене, освобождавайки се от всяка отговорност. В края на краищата, не можеше да го вини за нищо: той се намираше там, защото тя самата му бе наредила така чрез писмата си. Бе прекосил времето, за да направи нещо, което Клеър вече му бе описала като случило се, и при това с най-големи подробности. Бе пътувал през годините, за да пусне в ход своя романс, за да предизвика онова, което още не бе станало, но вече бе факт. Момичето явно бе стигнало до същото заключение. В крайна сметка, какво друго можеше да направи — да си обере крушите и да продължи с досегашния си живот, да се омъжи за някого от поклонниците си? Имаше шанса да изживее онова, за което жадуваше, откак се бе родила: една любов, по-значима от живота, една любов отвъд времето. Ако не поемеше риска, все едно се бе лъгала през цялото си съществуване.
— Най-хубавият спомен в живота ми — усмихна се тя. — Наистина ли съм написала това?
— Да — отвърна Том без капка колебание. — Точно това ми написа, Клеър.
Девойката го гледаше нерешително. Не можеше току-така да легне с един непознат. Ала случаят беше извънреден: трябваше да се отдаде, инак вселената щеше да пострада. Трябваше да се жертва, за да запази света. Но наистина ли бе саможертва това, каза си тя, нали го обичаше? Не беше ли любов този порой от чувства, който заливаше душата ѝ, щом го погледнеше? Да, не можеше да е друго. Ако чувството, което я озаряваше отвътре и от което коленете ѝ се подкосяваха, не беше любов, какво друго би могло да бъде? Капитан Шакълтън я бе уверил, че тази вечер ще се любят, а впоследствие тя ще му пише красиви писма. Защо да се съпротивява, щом в крайна сметка жадуваше да направи тъкмо това? Трябваше ли да го избегне по простата причина, че вече го е направила, че върви по стъпките на друга Клеър, която всъщност е самата тя? Трябваше ли да го избегне заради чувството, че не става дума за искрено желание, заради неприятния вкус на принуда в едно действие, което би следвало да е спонтанно? Колкото и да разсъждаваше, не откриваше истинска причина да се противи на онова, което копнееше да извърши с цялата си душа. Нито Луси, нито другите ѝ приятелки биха одобрили, ако тя легнеше с някой непознат — и именно това реши въпроса. Да, щеше да легне с него и да тъгува за него до края на живота си, пишейки дълги и красиви писма, напоени с парфюм и сълзи. Знаеше, че има достатъчно сила и постоянство, за да поддържа пламъка на любовта, въпреки че повече нямаше да види човека, който го е разпалил. Очевидно такава бе нейната съдба. Необикновена съдба, неустоимо трагична участ, много по-приятна за понасяне от досадния брак, който би могла да сключи с някого от безинтересните си кандидати. Клеър стисна устни решително.
— За да не пострада гордостта ви, капитане, надявам се, че не преувеличавате — пошегува се тя.
— Боя се, че има само един начин да проверим това — отвърна Том, като ѝ върна усмивката.