Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Но когато завихме и се насочихме по Меркато Лоренцини и аз зърнах грубата кафява фасада на църквата на Медичите, храбростта ми ме напусна, червата ми се втечниха и аз се уплаших да не изпаднат от стомаха ми като вътрешностите на Франческо Паци, докато е висял на въжето си.
Навлизайки в площада, устата ми пресъхна. Но там бяхме атакувани от още веселие, цветове и хаос. Тук вече сетивата ми започнаха да ме предават. Върху нас се сипеха листенца от цветя, които жителите на града хвърляха от високите прозорци — същинска многоцветна буря. Да, този град наистина бе град на цветята — и снощи, и сега. Дори самата църква „Сан Лоренцо“ — груба кафява съкровищница, бе заменила ежедневния си работен вид с празнична украса от гирлянди и букети. Портите й поглъщаха лакомо гостите — благородници и официални лица, ярки като папагали в сватбените си одежди, а и не по-малко шумни. Имах чувството, че съм напуснала нормалния свят и съм пристъпила в света на приказките. Усещането ми се потвърди, когато зърнах жирафа на Медичите — същото създание, което бях забелязала да се носи сред синия здрач на хълма във Фиезоле — минаващ величествено през площада. Дългата му шия бе украсена с множество венци от цветя, а черният му език с благодарност си щипваше от лавровите клонки, увесени на всеки прозорец около площада.
След нощта, прекарана сред мрака и тишината на старите камъни в „Санта Кроче“, аз започнах да се замайвам. И като нищо щях да падна, ако не беше брат Гуидо, който ме хвана здраво за ръка. Погледна ме само веднъж — не се усмихна, но кимна. Почувствах се малко по-добре и по-силна. А миг по-късно вече бяхме в църквата и мрачната врата ни погълна.
Хладният въздух в църквата ми дойде много добре. Тук цветовете не бяха чак толкова ярки, пищящите гласове на благородниците — доста по-приглушени. Насочиха ни към украсените с гирлянди пейки непосредствено зад владетеля на Неапол и аз с въздишка на облекчение се отпуснах на мястото си, скрита зад краля и кралицата. Днес те приличаха на канарчета в синьото и жълтото, с което бяха облечени — толкова различно от обичайното им черно. Надявах се погледът на случайния наблюдател да стигне до тях — и да не продължи назад. Главата под тюрбана ми започна да ме сърби.
Настанена, и засега в безопасност, аз имах възможността да огледам спокойно обстановката. Барабаните и дайретата забавляваха пристигащите гости със сватбен химн. Огледах всяка надута особа, всяко благородническо лице, търсейки останалите членове на групата на Седмината. Ето го дон Феранте, ето го там и онзи юда, папата, в мантия с цвят на цинобър. Но къде са останалите? Къде е квартетът от неизвестни конспиратори? Дали бяха вече тук, готови да получат инструкциите си? Но насред всичките чудеса около мен три бяха нещата, които привличаха вниманието ми:
Прима коза: От другата страна на пътеката седеше някакво странно създание — толкова екзотично, че дори и насред подобна пъстроцветна компания пак привличаше погледите. Жената беше облечена в пищна рокля в зелено и златно като мен самата, но лицето й бе изцяло покрито със златна маска. Маската бе изработена с неподражаемо майсторство — представляваше лице на лъвица, инкрустирано с перли, а от брадичката до деколтето й висеше филигранен воал, подобен на изящна златна ризница.
Съзерцавах като омагьосана тази невероятна дама, излъчваща мистерията на Изтока. Тя седеше безмълвно, редом до възрастен мъж в одежди в бяло и аленочервено, поставил на главата си бяла кадифена шапка с формата на пенис. Но колкото и да изглеждаше странен този човек, погледът ми скоро го напусна, за да се върне отново върху дамата, защото тя ме привличаше така, както рибарят привлича рибата със своята въдица. Зазяпах се открито в маската на лъвицата и почти забравих, че зад нея има човек, когато внезапно забелязах, че изпод нея жената също ме погледна с очи, зелени точно като моите. Извърнах засрамено очи, но в този момент осъзнах, че това не е никоя друга, а самата дожареса.
Куртизанката на дожа — жена, която е толкова красива, че не сваля маската си.
Значи мъжът с шапката като пенис, когото придружава, трябва да е дожът на Венеция.