Право на милосърдие

Двайсет и пета глава

Дори в салона за клиенти на банката „Бейуест“ властваше приглушена тишина. Тя със сигурност би била забележима дори ако банката се намираше на някое спокойно и достопочтено място, а не в шумния и мръсен квартал около Маркет стрийт, затрупан с боклуци и евтина порнография, където контрастът беше особено ярък.

Вчера, когато дойде да обядва тук със семейство Тейлър, Харди просто прекоси фоайето и влезе в асансьора, без дори да се огледа. Но сега имаше работа именно тук — сред излъсканите до блясък подове, гишетата от масивно дърво и ламинираните стъкла на прозорците, които пропускаха светлината, но не и мръсотията и шума на външния свят.

Тук, в „Бейуест“, очевидно не понасяха опашките по гишетата. Веднага след като бъде пропуснат от въртящата се врата, клиентът беше посрещан от любезен млад човек в строг костюм, който се осведомяваше за желанията му. Ако имаше нужда от работата на касиер (те бяха само трима), той получаваше номерче и биваше помолен да почака на някой от удобните тапицирани столове, пръснати из фоайето.

Харди се представи като адвокат на Греъм Русо и помоли за кратка среща с Джордж, въпреки че нямаше предварително уговорена среща. Часът беше девет и четвърт, а господин Русо се оказа в съвещание. Харди изрази желание да почака и беше насочен към едно кресло в дъното.

Банковите служители работеха в малки клетки, като навсякъде. Масивното дърво на гишетата завиваше плавно и оформяше работното място на всеки служител. Горната част беше остъклена и на път за посоченото кресло Харди успя да зърне за миг офиса на Джордж в дъното.

Би го познал сред стотици други мъже дори и без табелката с името му на вратата. Облечен съвсем различно от Греъм, седнал зад бюрото си в поза, която бе чужда на Греъм, той все пак приличаше поразително много на по-големия си брат.

Седна, извади жълтия си бележник и започна да пише. Напоследък не се разделяше от него, тъй като трябваше да помни прекалено много задачи, всичките важни и неотложни. От началото на процеса го деляха някакви си три месеца, а работата беше огромна по обем и твърде сложна. Напразно протестира относно датата на процеса. Макар да прояви симпатия към молбата за пускане по гаранция, старият му приятел Тим Маниън остана непреклонен по въпроса за насрочването на делото.

След като спориха в продължение на няколко минути, Маниън реши да го привика при себе си и да му изнесе една кратка лекция. Този път нямаше неофициални обръщения, нямаше „Диз“.

— Научих, че сте отхвърлили едно доста разумно предложение за предварително споразумение, господин Харди — рече той. — От това стигам до заключението, че клиентът ви изгаря от нетърпение да докаже невинността си пред съда и му давам тази възможност…

— Но три месеца са прекалено кратък срок, Ваша Светлост… — опита се да възрази Харди.

Съдията потвърди решението си с лек удар на чукчето, на устата му се появи крива усмивка.

— Напомням ви, че законът разрешава да ги направим и шейсет дни — хладно заключи той.

И тъй, всичко беше решено. Разполагаше с времето до началото на септември. Даваше си сметка, че съвсем скоро ще трябва да обясни на Мишел какво означава това. Прехвърли името ѝ на първо място в списъка на задачите, които не търпяха отлагане. Поне толкова ѝ дължеше. Самият той бе работил достатъчно дълго за началници, които не му обясняваха какво очакват от него и в какви срокове го очакват, прекрасно знаеше как се чувства човек в подобна ситуация. И никак не му се искаше да изглежда точно такъв началник в очите на Мишел.