Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
— Така е било — кимна Харди. — Със сигурност е било така.
Двайсет и четвърта глава
— Казва, че случаят е спешен.
Гласът на Филис изпълни кабинета с метален оттенък, тъй като излиташе от мембраната на уредбата за вътрешна връзка.
Пръснали пред себе си специализирана литература, отнасяща се до поносимостта на огъване при различните метали, Харди и Мишел бяха затънали до гуша в работа. Беше сряда следобед, доста след пет, денят си отиваше с дяволска бързина, а работата беше все така много.
Днес не успя да отскочи да види Греъм, който вероятно умираше от скука и притеснение в специалната си килия и положително се питаше къде по дяволите изчезна защитника му. А защитникът работеше, при това здраво. Веднага след срещата с Джиоти отиде в Съдебната палата да получи останалите официално регистрирани улики и доказателства по делото, предпочитайки да ги разгледа със собствените си очи. Всичко намерено в банковата касета: парите, бейзболните картички, старият колан… Спринцовките и ампулите с отлепени етикети.
После проведе един доста напрегнат и лишен от любезности разговор с Клод Кларк, когото спря в един от коридорите и откровено му каза, че онази Барбара Брандт лъже. Не е вярно, отсече Кларк, но дори и да е вярно, Харди би трябвало да спазва поетите ангажименти пред Прат. Защото винаги е по-лесно да реагираш когато знаеш, че човекът насреща лъже и на него не може да се разчита…
Тогава беше моментът да отскочи до Греъм, но той предпочете да изчака малко, за да се извини на Глицки, а когато се отказа, часът бе вече три и половина и трябваше да бърза към Сътър, хвърлил се в неравна борба с ужасното улично движение. С Мишел се беше разбрал да започнат в два, после отложи срещата за три, а след това и за четири, но пак закъсня, тъй като някакъв глупак беше паркирал на запазеното му място и се наложи да обикаля квартала.
Втренчил поглед в непознатата кола, настанила се на мястото, за което всеки месец плащаше едно малко състояние, той отново се удиви на хората, които се обявяват против най-тежкото наказание. Защото за него да откраднеш платеното място за паркиране на ближния си беше точно такова предизвикателство спрямо цивилизацията, каквото е и смъртното наказание.
Предварително уговорената среща с Франи, до която оставаха по-малко от два часа, изигра ролята на безплатна притурка към натрупалото се напрежение. Поне един от тези часове той щеше да прекара тук, в кабинета, затворен с Мишел. Ето защо категорично забрани на Филис да го свързва с когото и да било (последният път беше някакъв нахален репортер). Просто не желаеше да разговаря, от това решение бе решил да отстъпи само ако става въпрос за Франи или Дайсън. Но ето че Филис отново го безпокои!
— Извинявай, Мишел — промълви раздразнено Харди и повиши глас по посока на телефона: — Кой е, Филис?
— Някой си доктор Кътлър.
— Не познавам никакъв доктор Кътлър!
— Ставало въпрос за делото Русо…
— Че за какво друго? — недоволно въздъхна той, стана и тръгна към бюрото. Отговорът на този въпрос дойде не оттам, откъдето очакваше.
— Пак ли! — изведнъж рече Мишел.
Послание, което го стресна с категоричността си. Изведнъж си даде сметка, че младата жена не работи единствено според неговите указания, а действа самостоятелно и методично събира онези детайли, благодарение на които щяха да изработят стратегията си по делото за обезщетение. И очевидно бе започнала да губи търпение от тези постоянни прекъсвания, свързани с делото Русо. Той направи неопределен жест с ръка, после вдигна слушалката.
Зад гърба му се разнесе шумолене на хартия, обърна се да види как Мишел излиза и притваря вратата зад гърба си, по тази причина пропусна представянето на човека отсреща.
— Извинете, бихте ли повторили?
Дочу лека въздишка и това му напомни колко лесно настройва хората срещу себе си.
— Името ми е Ръсел Кътлър. Играя софтбол заедно с Греъм.
— На секретарката ми сте се представил като доктор Кътлър…
— И наистина съм доктор — отвърна човекът с нова, едва доловима въздишка на нетърпение. — Аз съм този, който предписа морфин на Сал Русо. Известно време се опитвах да живея с мисълта, че не съм сторил кой знае какво, но бързо разбрах, че не става и трябва да го споделя с някого…
— Може би сте прав — механично отвърна Харди, после стомахът изведнъж го присви. Клиентът му отново беше излъгал! Него самият, любимата си, полицията и списание „Тайм“! Защото ако този доктор е играл с Греъм, медицинската връзка в случая не е била дело на Сал (както Харди бе приел с цената на доста съмнения), а на самия Греъм.