Право на милосърдие

— Това най го обичам!

— Точно по тази причина сме страхотна двойка — усмихна се Харди. — Винаги си готова да споделиш вълнението ми.

— Сигурно е така — кимна Франи.

Всъщност нямаха избор, но това едва ли носеше някакво утешение за Франи, рече си той. Нито пък за Мишел, от която откри само листче с надпис „Отивам си у дома“ върху масата, когато най-сетне намери време да възобнови дискусията за опъна на металите. Тренираният му мозък на юрист най-сетне схвана, че помощничката му едва ли е останала много доволна от него.

Както и жена му, току-що научила, че по време на традиционната им вечер в „Литъл Шамрок“ ще трябва да се срещнат с някакъв свидетел. Брат ѝ Моузес отнесе напитките на шумната компания до прозореца, после побърза да се върне зад бара, за да може да ги чува.

Тъкмо навреме, за да хване обясненията на Харди.

— Нямаше какво да направя, Франи… Тази вечер човекът има осем свободни часа, след това е на повикване — чак до края на седмицата. Как другояче можех да постъпя?

Жена му остави чашата шардоне на бара, прие замислен вид, после подхвърли:

— Има едно решение, при това доста радикално: просто изчакваш до следващата седмица… Какво ще кажеш, Моуз?

— Не оставяй днешната работа за утре — отвърна със сентенция Моузес.

— Ето, виждаш ли? — веднага оцени подкрепата му Харди. — Една мъдра мисъл. Не забравяй, че брат ти е защитил докторат и вероятно има право…

Франи ги изгледа последователно, после попита:

— А знаеш ли как му викат на онзи, който се е дипломирал последен по успех в медицинския факултет?

— Предавам се — вдигна ръце Харди.

— Пак доктор — усмихна се Франи.

Макгуайър очевидно се обиди.

— Аз не съм точно такъв доктор — изломоти той.

Харди нямаше търпение да се върне на темата.

— Виж какво, Франи… За една седмица всичко може да се случи. Ами ако свидетелят ми вземе да се гътне и да умре?

— Господи, каква съм глупачка! — плесна се по челото Франи. — Изобщо забравих за тази вероятност, която е наистина голяма! На колко години беше свидетелят ти? Двайсет и пет, трийсет? Смъртта наистина го дебне зад ъгъла!

— Не казвам, че ще умре — възрази Харди. — Просто съм предпазлив…

Пред него имаше само чаша газирана вода. Искаше да бъде свеж за разговора с Ръсел Кътлър, който трябваше да се появи всеки момент. Ако не се е уплашил, рече си с въздишка той. Защото вече закъсняваше с петнайсетина минути…

Ръката на Франи нежно докосна неговата.

— Успокой се, само те закачам — промърмори примирително тя. — Но когато свършиш, отиваме в истински ресторант и ядем храна, която не съм приготвила аз, ясно?

— Ясно.

— Единодушни ли сме по този въпрос?

— Напълно.

— Добре, тогава съм с теб. — Погледът ѝ се насочи някъде зад рамото му: — Казваш, че свидетелят ти е доктор?

— Аха.