Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
Град Сан Франциско и община Сан Франциско на практика се покриваха напълно, поне в географско отношение. Това предлагаше интересни възможности, особено във винаги сложният и объркан свят на юрисдикцията.
Пример в това отношение беше фактът, че затворът беше под контрола на общинската служба на шерифа, а не на градската полиция. Макар да беше непосредствено зад Съдебната палата и построен върху част от паркинга ѝ, официалните отношения между управата на затвора и Южния участък (така наричаха полицейските отдели в Палатата) бяха толкова сложни, сякаш едното учреждение се намираше на луната.
Сара каза на Марсел Лание, че трябва да приключи с няколко рапорта и ще остане в извънработно време, а после ще помоли някой от колегите да я откара до дома. Той кимна и излезе.
Някъде между шест и седем потокът инспектори от отдела започна да изтънява и тя разчисти бюрото си. После се спусна по задното стълбище на Палатата, прекоси паркинга и показа служебната си карта на дежурния заместник-шериф. Вписа името си в журнала и поиска среща с Русо с надеждата, че шефовете ѝ в полицията рядко проверяват този журнал. Да, стая Б за срещи между адвокатите и техните клиенти я задоволява напълно. Разбира се, че ще остави оръжието си в дежурната…
— Не мога да идвам често тук.
Седяха един срещу друг на масата. Греъм много искаше да докосне ръката ѝ под нея, но знаеше, че това е невъзможно.
Мълчаха и се гледаха. После той тихо каза, че я обича. Тя прехапа устни, открила, че не може да отговори.
— Как е навън? — попита след нова пауза той.
— Ветровито. Довечера имам мач. Четвъртък, нали знаеш… — Въздъхна, после попита: — Ти как я караш?
— Малко по-добре… — В гласа му се долови несигурност. — Мисля, че имам добър адвокат…
Сара кимна.
— Каза ли ти, че е говорил с брат ти? Джордж отказал да говори по въпроса къде е бил…
— Джорджи не е убил Сал — поклати глава Греъм.
— Добре… — Не искаше да спори, макар че според нея беше напълно възможно именно Джордж да го е сторил. Не го оневиняваше нищо от това, което ѝ разказа Харди, но тя от опит знаеше, че може да повдигне даден въпрос едва когато разполага с повече доказателства в подкрепа на тезата си. — Все пак бих искала и аз да поговоря с него. Ще го раздрусам малко повече от това, на което е свикнал…
— Ами защо не го направиш?
— Не мога. Нямам заповед за разследване. Ако се оплаче, че съм го притиснала в извънработно време, като нищо ще ме уволнят. Харди се опитва да действа чрез шефа ми…
— Шефът ти?
— Лейтенант Глицки, двамата са стари приятели. Но Глицки няма да го направи, просто защото следствието е приключило и заподозреният е в затвора…
— Ох, не ми напомняй!
— Оглеждам се в други посоки, Греъм. Приятелите на Крейг Айсинг, контрабандният риболов…
— Знам — изгледа я продължително той, понижи глас и повтори: — Знам…
Тя виждаше усилията му да се държи храбро и сърцето ѝ се късаше. Каквото и да говореха за шансовете му на процеса, в момента той си беше затворник. А това означаваше, че довечера няма да отиде да играе софтбол като нея… Ще си остане заключен тук, самотен и уплашен. Прииска ѝ се да го прегърне, защото знаеше, че той имаше нужда от нея. Но не можеше да го стори, поне докато тази среща не се е проточила прекалено.
— Трябва да вървя — стана на крака тя.
Тази сутрин главоболието беше особено силно и телефонът звънна още на разсъмване. Той стана и веднага отиде да му бие една инжекция. Сал мразеше да се дупчи сам, страшно много мразеше!
После заспа, а Греъм започна да прелиства някакво списание — просто така, за да мине времето. След няколко минути също задряма. Беше на работа чак следобед, нямаше за къде да бърза. Неусетно беше започнал да свиква с тези посещения при баща си, а дори и да зависи от тях, макар че понякога беше доста трудно. В присъствието на Сал се чувстваше сигурен, защото знаеше къде принадлежи, защото беше обичан такъв, какъвто е. Чувстваше се нужен. Да, точно така — просто и ясно. Никъде другаде не можеше да изпита подобни чувства.
Чу провлачените стъпки на Сал откъм кухнята, миг по-късно баща му се изправи на прага.
— Добро момче, още е тук — похвали го той. — Какво ще кажеш за един обяд в „Грото“? Там правят добро чиопино. Никой в този град не може да прави чиопино като Бруно Джиоти.
Греъм се надигна в стола, после отново се отпусна назад. Стомахът му се разбунтува само при споменаването на някаква храна. Белите петна в паметта на баща му се усилиха заедно със зачестилите пристъпи на главоболието, но тази сутрин положението беше особено тежко.