Право на милосърдие

— Няма значение — успокои го Харди. — Важното е, че сте тук.

— Знаете ли защо казах на секретарката ви, че въпросът е спешен? Защото изпитах чувството, че ако изобщо сторя нещо, то трябва да бъде днес!

Франи се оказа права — годините на Кътлър едва ли бяха повече от трийсет. В момента под очите му имаше тъмни кръгове, а брадата му не беше бръсната поне от два дни, но отпочинал и свеж, той положително би изглеждал като съвсем младо момче. Беше по-нисък от Греъм и не толкова широкоплещест, но имаше същата гъвкава походка като него. Късо подстриганата черна коса му придаваше вид не толкова на спортист, колкото на добре трениран морски пехотинец.

— Направо съм съсипан от тая история — въздъхна младежът. — Откакто арестуваха Греъм изобщо не мога да спя.

Сега най-важното е да му се вдъхне малко увереност, прецени Харди.

— Защо просто не ми разкажете доколко бяхте ангажиран със състоянието на Сал? — попита той. — Аз не съм полицай, можете да говорите напълно открито. Всичко ще си остане между нас.

Кътлър въздъхна и нервно преплете пръсти. Помълча малко, после се приведе напред:

— Греъм беше нещо като негов гробар… Стоеше и чакаше края. Двамата се бяха разбрали за БА и според мен нямаха проблеми. Греъм трябваше да му помогне да умре преди да… Преди да го откарат в някой от онези домове… Но после Сал започна да го боли главата…

— Ракът?

Кътлър кимна.

— Отначало не подозирахме, че е рак. Реших да го прегледам на скенер, след което потърсих мнението на един специалист, на втори… Безнадеждна работа. Туморът не можеше да бъде отстранен по оперативен път. Растеше бързо, съответно нарастваше и вътрешночерепното налягане. Това беше причината за тежкото главоболие на Сал.

Харди бавно си даде сметка, че нещата са се развили точно както си ги беше представял. Сал с всички сили се е борил с болката, но едновременно с това си е давал сметка и за развитието на Алцхаймера.

— Написах му рецепта за морфин — продължи Кътлър. — Разбира се, преди това пробвахме с обикновени болкоуспокоителни, но те ставаха все по-неефективни…

— Ясно — направи мъдра физиономия Харди. — Но не му ли предписахте морфина и с мисълта, че в крайна сметка той ще го използва, за да сложи край на живота си?

— Да — кимна Кътлър. — Имах представа, че нещата вървят натам.

— И му дадохте рецепта, така ли? Следователно нещата са документирани…

Кокалчетата на Кътлър видимо побеляха, но гласът му остана под контрол.

— В общи линии да — кимна той. — Но работата е там, че аз написах рецептата на името на Греъм. Изпълниха му я в една аптека в Сетън… Предполагам е решил, че по-трудно ще проследят рецептата в някоя от извънградските аптеки…

— Но защо е била нужна подобна тайнственост? Пациентът ви е тежко болен, вие сте неговият лекуващ лекар и решавате да му предпишете опиат. Какъв е проблемът?

— Де да беше само един — въздъхна Кътлър и поклати глава: — Аз просто не трябваше да постъпвам по толкова глупав начин, това е всичко!