Сибирски тайни

— Мамо, кажи му да махне тоя „Шрек“ и да ми пусне за Алиса. Хайде, кажи му — хленчеше тя и дърпаше Татяна за края на тениската.

— Пусни й „Алиса“ за… — Чуракова погледна часовника. — … за петнайсет минути. После ще я сложиш да спи и можеш да си догледаш филма. Край, Миша, ти си вече голямо момче, вземи сестра си и не ми пречи, нали виждаш — хората са дошли по работа.

Момиченцето моментално забрави, че се канеше да зареве, и с жадно любопитство се вторачи в гостите.

— А къде е вашето кученце? — строго попита то. — От какво е болно?

— Зайче, върви гледай своя филм, няма никакво кученце и от нищо не е болно — с усмивка отговори Татяна.

Децата, които доскоро бяха враждували, се хванаха за ръце и дружно, с подскоци побягнаха в посоката, откъдето долиташе познатата музика от „Шрек“.

— Извинете, ще трябва да ви поканя в кухнята — каза Татяна. — Имаме само две стаи, в едната дъщеря ми ще си ляга, а в другата синът ми гледа филм. Само че там не съм разтребила, не успях след вечерята, ето, започнах да гладя…

— Вие ни извинете, че ви обезпокоихме в такъв късен час — отговори Егоров меко, както Настя не бе очаквала от него.

На въпросите за покойния й съпруг Татяна отговаряше на драго сърце и подробно, а за приятелството му със стария професор се изказа с огромно уважение.

— Илюша много израсна професионално, когато започна да работи с Аркадий Игнатевич. Повярвайте ми, аз мога да съдя за това, защото също съм ветеринарен лекар. Само че след смъртта на Илюша се наложи да напусна ветеринарната лечебница, сега приемам вкъщи — и парите са повече, и децата си наглеждам.

Ето откъде, значи, е дошъл въпросът на момиченцето за болното кученце!

— Всъщност ние се и запознахме, когато учехме във Ветеринарната академия — продължи Татяна. — По-точно, тогава тя още беше институт, после го прекръстиха на академия, нали е модерно. Аркадий Игнатевич учеше Илюша да разсъждава различно, да гледа на нещата по-широко. Колко идеи осъществиха заедно! Колко експерименти проведоха! Именно Аркадий Игнатевич подтикна Иля да стане задочен аспирант в академията, да събира материали и да готви кандидатска дисертация. Необикновен човек беше! Илюша много тъгува, когато Тарасевич си отиде… Дори искаше в негова памет да издейства да нарекат някоя нова улица в града ни „Окайомов“. Пишеше писма до общината… Но не постигна нищо. Не успя.

— „Окайомов“ ли? — изумено попита Настя. — Защо „Окайомов“? Кой е той?

Татяна преглътна бликващите сълзи, тръсна глава.

— Афанасий Окайомов е бил местна легенда. Прочут ловец, познавач на лова. Родил се е в края на деветнайсети век. По цял Сибир не е имал равен — толкова добре е познавал навиците на животните! Когато през двайсетте години хората се опитали да отглеждат самури в клетки, никой не успял. Всяко животно така или иначе се поддавало на отглеждане в клетка, а самурът — не и не. Слагат в клетките самци, те покриват, но самките не забременяват, не дават потомство. Тогава Окайомов отишъл в Москва и зачакал да го приеме най-висшето началство, за да обясни защо нищо не излиза от отглеждането на самури в клетки. Изслушал го някакъв дребен чиновник, присмял му се и го изгонил. На всичко отгоре го заплашил, че ще го вкара в лудница, ако упоритият сибиряк не престане да дърдори своите глупости. Окайомов обаче продължил да тропа на какви ли не врати — никой не искал да го чуе. Това, което говорел, им изглеждало небивалица и религиозна митология. А тогава нали знаете как са гледали на религията — като опиум за народа и тям подобни. В края на краищата го арестували за разпространяване на вредни идеи. Измислили някакъв член от наказателния кодекс, за да го махнат от очите си. И той изкарал по лагери годините до войната, после бил в наказателен батальон, върнал се като герой, орденоносец, без ръка и без крак. А след още десет-петнайсет години учените най-сетне схванали какво се опитвал да каже преди трийсет години Окайомов. Аркадий Игнатевич много държеше на доброто име на Афанасий Окайомов, искаше всички да знаят за него и да не го забравят. В своята книга посвети на тази история цяла глава.