В земята пламък се крие

Лийт съзря всичко това в един миг. Нямаше време да предупреди останалите от Компанията, които несъмнено продължаваха пътуването си нагоре. Никакви думи не бяха разменени между юношата и видението, ала той знаеше, че това е воин на Керсос, Дълбоката пустиня, за които принц Уизаго им бе разказал миналата нощ. Старите истории очевидно продължаваха да доказват истинността си. Мъжът повдигна лице към това на младежа, пропил го с ожесточено отвращение, сетне насочи тоягата си към Лийт и започна да крещи груби, пронизителни думи на собствения си език. Аркимм, които се бяха върнали назад да потърсят Лийт, застинаха при този звук. Всички осъзнаваха, че това бе проклятие от сърцето на пустинята, положено върху пътниците, извадили щастието да я прекосят живи. С това дойде и осъзнаването, че несъмнено са били наблюдавани от навлизането си в долината — от фигура, (или по-вероятно фигури) желаеща да се махнат, желаеща да ги види да умират или напускат. Такава злоба струеше от гласа и пращеше край лицето, че Лийт не я понесе и извърна глава. Единствено Фемандерак оставаше невъзмутим, наблюдавайки изблика на непредизвикана агресия, докато накрая с презрение, породено от непоклатимото му усещане за превъзходство, белоробият не се изплю в нозете им и не се обърна.

В последвалите си размишления Лийт осъзна, че в стореното от мъжа се криеше голяма злина. Да, те бяха нашественици, нарушители в земята му и според самата природа на тази земя, пустинните обитатели не бяха привикнали на подобно престъпване. Ала белоробият воин проклинаше самото съществуване, бунтуваше се срещу наличието на различни от неговите хора, на места, различни от неговото. Последната мисъл на Лийт, преди да изхвърли случката от ума си (единствена и далеч не най-сериозна от станалото в долината), бе да се увери отново в правотата на делото им срещу брудуонците.