В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
Нещо се стрелна край самия ръб на езерцето, на дъното на стръмния склон. Лийт присви очи и накрая можа да различи, че това бе даман. Почти бебе. Панически се опитваше да се изкачи от гуелтата, но успяваше да се издигне само малко нагоре, преди да се изтърколи обратно до водата. Същевременно надаваше пронизителни, хленчещи звуци.
В гърлото на Лийт заседна буца. Бедната живинка бе в капан, неспособна да се измъкне. Може да е част от онова семейство, което видяхме по-рано днес. Макар да знаеше, че това е малко вероятно, бе се вкопчил в тази мисъл. Бе изоставено, захвърлено тук да умре под горещото слънце от онези, които го обичаха, но не можеха да му помогнат. На бедния даман му оставаше единствено да се бори напразно.
Нещо се скъса в Лийт.
— Не! Не! — викна той, втурвайки се надолу по склона. Трябваше да го спаси, да го върне при семейството му. Нещо трябваше да се стори, някакъв опит да бъде променен светът, където подобни неща биваха допускани да се случат, допускани от могъщи гласове, обясняващи назидателно как страданието причинявало добро. Слънцето се отразяваше немилостиво във водните лещи на езерцата, Лийт бе плувнал в пот.
— Ела! — рече окуражително, протягайки ръка. Дребното създание се отдръпна, погълнато от ужас. — Хайде! — рече Лийт с най-нежния тон, на който бе способен. — Не знаеш ли какво е добре за теб?
Всичко се случи едновременно. Сянка пробяга над момчето и дамана. Лийт вдигна глава и видя огромен крилат силует да се вие отгоре. Животинчето нададе ужасен писък, затихнал внезапно. Младежът се извъртя, очаквайки да види животното в ноктите на хищната птица, наместо това го съзря застинало неподвижно.
— Какво? Какво? — изрева Лийт в агония, сякаш изживяваше собствената си смърт.
Дребното животинче не помръдваше.
— Събуди се, моля те, събуди се! — прошепна умоляващо. То не помръдна.
— Аз го убих — тихо рече Лийт, сетне извика. — Аз го убих! Викът съдържаше цялата му душа.
Когато останалите, сепнати от вика, препредаден от стените на каньона, дойдоха, отне им известно време да узнаят какво точно се е случило. Разстроен, разкъсван от някаква вътрешна мъка, Лийт не казваше нищо. Погребаха животното под струпани камъни.
— Какво го е прихванало? — сопна се Кърр, прикривайки по този начин притеснението си.
— Всички се нуждаем от почивка — внимателно рече хауфутът. Старият фермер изръмжа.
— Нямаме време за почивка.
— Но може да не успеем да поддържаме това темпо. Все още се намирам из планините на Фирейнс, стари приятелю. Още не съм стигнал Инструър. Трудно ми е да повярвам, че Манум и Индретт са били спасени, искам просто да седна и да се впуснем в сладки приказки. А, и да има нещо за ядене.
— Но си упорит. Не хленчиш над мъртви животни. Момчето е прекалено слабо.
— Кърр, животът те е закалил. Научихме неща за младините ти, които вероятно не би споделил с нас. Би ли желал Лийт да преживее същото като теб? Не цели ли цялата тази мисия деца като него да не трябва да преминават през подобни неща?
Кърр сви устни, но не каза нищо.
— Всъщност той дори е подложен на по-сериозни изпитания от теб. Превърнал се е в друг човек от онзи, който напусна Лулеа преди месеци. Ще бъде мъж, преди всичко това да е свършило. Вероятно се бори с неща, пред които ти още не си се изправял? — спря, сетне изгледа проницателно приятеля си. — Може би с неща, които отказваш да погледнеш в очи.
Кърр зина да отговори, но хауфутът го спря.
— Щом нямаме време за почивка, не разполагаме и с време за подобни дискусии. Тази долина е сурово място, друже. Говори грубо за другите, само ако си готов и другите да говорят грубо за теб. Сега да продължим!
И с това селският водач взе торбата си и закрачи.
Мъжът се променя — помисли си Кърр, гневът му овладян от истината, която бе чул. Лийт също се променя. Един от нас трябва да си остане същият!
По-късно същия ден уадито достигна до огромна, плитка падина, склоновете му се спуснаха и се разпростряха настрани, за да се превърнат в ограждение на изток и на запад. Пред пътниците лежеше бляскава празнота, която криеше последното нещо, което бяха очаквали да открият тук, в сухата яма за мъчения.
Езеро.
Езерото — ако в действителност беше езеро — достигаше петдесет мили от север до юг, макар през сезоните големината му да се менеше — в минаващото за зима се простираше за да покрие солта на изток, учетворявайки размер. Заемаше огромна падина, по форма напомняща копито. Копитото съдържаше уникална субстанция, която не беше изцяло течност, смес от алкална вода и изключително разяждаща сода. Сместа очевидно бе смъртоносна, тъй като брегът бе осеян с труповете на малки птици, в повечето случаи натъкнали се случайно на езерото.