В земята пламък се крие

Внимателни ръце го издърпаха в сравнителната безопасност на надвиснала издълбана от вятъра скала. Ала вече бе твърде късно за Яркоокия и всички го знаеха.

По ужасно обгорените му лице, ръце и крака се издигаха гневни червени мехури, които се срастваха и почерняваха пред безпомощните им погледи. Хауфутът опита да полее раните с вода, но това само предизвика пронизителни писъци от обречения мъж. Плътта на раните му буквално се топеше пред втрещените им очи. Лийт се извърна към брат си, въпрос заформящ се на устните му. В лицето на подобно страдание бе забравил подозренията и бе готов да го помоли за помощ, но сякаш прочел мислите му, Хал поклати глава в отговор на неизреченото питане. По лицето и врата му пълзеше напрежение, сякаш се бореше срещу нещо — и губеше борбата. Чертите му като че бяха изсечени от камък, безлично копие на вулканичната скала вдясно от прокълнатата пътека в прокълнатата земя. Лийт дори позова огнения глас, викайки за помощ в мислите си, нещо като молитва, прецени той, но никакъв отговор не дойде, никаква визия не им се притече на помощ.

Никаква надежда за чудо.

Лийт никога не бе наблюдавал смъртта на човек в такава ужасна агония и с предварителното знание, че умира. Бе отвратително.

— Бил е изгорен жив — тъжно промълви Фемандерак. — Щеше да е по-добре да не го бяхме изваждали.

Макар да бе познавал мъжа с ярките очи за по-малко от три седмици, младежът от Лулеа се чувстваше отговорен за страданията му, сякаш самият Лийт носеше някаква вина, сякаш се бе провалил в нещо, което трябваше да върши, а не правеше. Помнеше напрегнатите моменти, които двамата бяха споделили в трескавия път към Отпадника, когато мъжът, който сега се гърчеше пред него, тогава го водеше да спасят Компанията от надигащите се води. Помнеше как ескейнчанинът се оплакваше от мрака на скрития си дом. Помнеше, че последните му думи бяха за свободата.

Със свечеряването му се искаше всичко да свърши бързо, ала агонията продължаваше. Най-лошото — по-лошо от писъците, от накъсаното съскаво дишане на обгорените дробове, по-лошо от ужасяващите рани — най-лошо бе знанието, че нищо не можеше да бъде сторено.

Яркоокият не говореше — към края вече и не разполагаше с възможност. На негово място щях да моля всички да сторят нещо — призна пред себе си Лийт. Но страданията на мъжа бяха очевидни въпреки храброто му мълчание. Дълго преди най-накрая да склопят очите на трупа и да започнат да търсят подобаващо място да го заровят, Лийт бе започнал да се пита защо. Защо? Смъртта на останалите двама — Уайра и Парлевааг — мога да разбера. Благородството на саможертвите им бе безценен дар за нас. Но това? Живот, отнет по приумица на Най-възвишения? Ескейнчанинът умря без дори да разкрие името си. Толкова малко ли значеше? Не можеше да повярва в божествената обич в това изоставено от бога място. Тук нямаше цел, нямаше план, само пустота, опасност и страх.