Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Надяваше се, че стълбището ще го отведе до някакво по-реално място от безкрайните и безсмислени тунели. Но колкото по-реално изглеждаше заобикалящото го, толкова по-нереално ставаше същевременно.

След двайсетина кратки, но мъчителни спускания, стълбите свършиха и Саймън се промуши през нащърбен отвор в друг коридор, който значително се различаваше от тунелите, по които бе вървял досега. Имаше много мъх и беше облицован с грижливо издялани камъни, а стените му бяха плътно покрити с гравюри. Но щом се загледаше в тях малко по-дълго от миг, онези, които се намираха в периферното му зрение, сякаш потрепваха и се движеха, като че ли не бяха следи върху камъка, а по-скоро тънички като пергамент и нежни като нишки създания. Освен това стените и подът изглеждаха някак нестабилни: щом отклонеше за миг поглед, подмамен от поредното смътно потрепване в крайчеца на окото му или привлечен от потрепналия пламък на факлата, те се променяха. Дългият прав коридор неочаквано тръгваше нагоре или внезапно се стесняваше. Щом отново насочеше очи към тях, всичко си беше както допреди миг.

Но това не бяха всички фокуси, които разиграваше това място. Звуците, които вече беше чувал, се върнаха — гласове и шуртяща вода, сега под акомпанимента на странна, причудлива музика, която се носеше като призрак. Обливаха го неочаквани ухания — упоителен дъх на цветя, последван отново от мирис на усойна пустота, която биваше измествана миг по-късно от остра миризма на изгоряло.

Това вече беше прекалено. На Саймън му се прииска да легне, да заспи и да се събуди, когато отново всичко си е стабилно и непроменливо. Дори еднообразието на тунелите в по-високото беше за предпочитане. Сякаш се движеше по дъното на море, където теченията и променливата светлина принуждаваха всичко да се полюшва, танцува и потрепва.

„Колко още мислиш, че ще можеш да се скиташ сред пустите подземия, преди да се побъркаш, глупако?“

„Аз не полудявам — каза си той. — Просто съм уморен. Уморен и жаден. Само да ги нямаше всички тези шумове на вода. Те влошават нещата още повече“.

Измъкна малко мъх от джоба си и задъвка — продължаваше да крета, докато се насилваше да преглътне отвратителната каша.

Нямаше никакво съмнение, че бе на място, в което хора… в което някой беше живял някога. Таванът беше по-висок, подът под ситните камъни и прахта беше подравнен, а страничните проходи, почти до един запушени с камъни и пръст, бяха със сводести арки, изпоцапани и нащърбени, но очевидно дело на сръчни майстори.

Саймън спря за момент пред един от тези входове, за да даде малко отдих на пулсиращия си глезен, и заоглежда безразборно струпаните каменни отломъци и калта, с които беше задръстен — и в същия момент те потъмняха, а след това почерняха. В чернотата потрепна малка светлинка и той изведнъж усети, че гледа през входа. Пристъпи напред. В тъмнината навътре зърна светло петно, смътно проблясваща сфера светлина. До нея, окъпано от слабия блясък, имаше… лице.