Деца от кръв и кости [bg]

Сякаш целият свят отново може да диша.

— Изглеждаш великолепно! — Зу ме оглежда и усмивката й става по-широка. — Всички момчета ще умират за един танц, въпреки че според мен май вече не си свободна.

Накланям глава и проследявам пръста й, който сочи към Инан — очите му ме следват като леонера, тръгнала на лов. Искам да го гледам, да задържа вълнението, което пропълзява по кожата ми, когато той ме гледа така. Но се насилвам да се обърна на другата страна.

Не искам отново да наранявам Тзеин.

Мама! Ориша Мама! Ориша Мама, ауа юн дюпе пе егбо игбе уд…

Колкото повече се приближаваме до центъра на празненството, толкова по-силно става пеенето. То ме връща в планините на Ибадан, когато мама ме приспиваше с тази песен. Гласът й се лееше, дълбок и мек като кадифе и коприна. Вдишвам познатото чувство, докато едно дребно момиче със силен глас води тълпата.

Мама, Мама, Мама…

Гласовете изпълват нощта с божествената си песен и една млада божница със светлокафява кожа влиза в центъра на кръга. Облечена е във великолепни сини одежди и изглежда така, сякаш Йемоджа, богинята от рисунката на Лекан, която взела сълзите на Нана, е оживяла. Девойката прави бързи кръгове и завъртания заедно с песента, а на главата си крепи съд с вода. Когато хорът запява, тя плиска водата във въздуха и разперва широко ръце, докато капките падат като дъжд върху кожата й.

Виковете на тълпата се засилват, когато тя излиза от кръга, танцувайки, а вътре влиза Фолаке. Мънистата по жълтия й кафтан улавят светлината и проблясват, движейки се по кожата й. Тя предизвиква всички с усмивката си, но най-много Куаме. Тълпата вика ентусиазирано и тя вдига ръце. Всички надават възторжени крясъци, когато от дланите й избухва златна светлина и започва да танцува заедно с нея из лагера.