Драконите на изгубената звезда [bg]

23

Съветът на соламнийските рицари

Златна Луна беше изморена от дългото си пътешествие, тъй изморена, сякаш отново беше възвърнала старото си, немощно тяло, което по право й принадлежеше — не това странно, младо и силно ново тяло. Постепенно беше навикнала да го използва като дървената си тояга, просто за да се добере по-бързо до мястото (където и да бе то), към което я призоваваше съдбата. Всеки ден младото й тяло без умора я носеше напред. Хранеше се. Беше красиво. Хората бяха очаровани от нея и с готовност й помагаха. Земеделците й предлагаха постеля в скромните си домове, а на следващата утрин с радост я откарваха с каруците си докъдето пожелаеше. Благородниците я посрещаха като кралица в замъците си и й осигуряваха превоз в елегантните си карети. По този начин, благодарение на новото си тяло, тя бе успяла да пропътува разстоянието до Солантъс далеч по-бързо, отколкото дори се бе надявала.

Златна Луна смяташе, че хората са очаровани от красотата и младостта й, но грешеше. Земеделците и благородниците наистина съзираха първо нейната хубост, ала след това поглеждаха в очите й и виждаха в тях скръбта и търсещия поглед, които на секундата ги трогваха. Обикновеният селянин споделяше с нея единствения си комат хляб и получаваше благодарността и сведената й глава. Благородната дама я целуваше и молеше за благословията й. В тъгата на Златна Луна всички те виждаха собствените си страхове и тревоги, виждаха желанието й да открие отговорите на въпросите и търсенията си за нещо повече, нещо по-добро, в което да повярват.

Забелязвайки бледността и несигурните стъпки на лечителката, лейди Одила я отведе направо в градската палата, където заседаваше Съветът на рицарите и я настани в уютна стая, в която гореше топъл огън. Жената-рицар веднага нареди на прислугата да донесе вода, за да може Златна Луна да се измие от дългия път, а така също храна и напитки. След като се увери, че не може да стори нищо повече за гостенката, лейди Одила излезе от стаята и се разпореди да изпратят вестоносец до Храма на Мистиците, който да ги уведоми за пристигането на учителката, докато самата тя се зае с двамата си нови затворници — Тасълхоф и Гатанко.

Златна Луна се нахрани и пи, без дори да усети вкуса на яденето, без даже да осъзнава какво прави. Тялото й настояваше да получи своето и тя бе принудена да отстъпи. Трябваше да продължи напред, да последва реката на мъртвите, които непрестанно я подканяха да побърза и се плискаха край нея като вълните на бурен, помитащ всичко пред себе си поток. Понякога се взираше в тях, търсейки поне едно познато лице: Речен Вятър, Тика, Карамон, собствената й възлюблена дъщеря… всички онези, които бяха напуснали този свят много преди нея. Не успяваше да разпознае никого, но това не беше изненадващо. Мъртвите бяха като капки в река — неизброими като звездите.