Драконите на изгубената звезда [bg]

Някъде по залез Тас вече сериозно се беше ядосал на Джерард. След като бе решил, че рицарят трябва да е в Солантъс, фактът, че него го нямаше никакъв, му се струваше ужасно предизвикателен. Уморен да скита нагоре-надолу из улиците и досаден от необходимостта постоянно да се крие от градската стража (в началото играта му се бе сторила забавна, но с времето първоначалното удоволствие от нея се бе изпарило), Тас нацупено реши, че за разнообразие нищо не му пречи да седне някъде и да остави Джерард да намери него. Той се настани в сенките близо до една статуя, издигаща се край фонтан недалеч от входа за главната улица, казвайки си, че така ще може да наблюдава всички, които влизат и излизат, а Джерард дори и да иска няма как да го пропусне.

Седеше, подпрял брадичка с ръка и се опитваше да реши коя от местните странноприемници да осветли с присъствието си за вечеря, когато през главните порти наистина влезе някой, когото кендерът познаваше. Не беше Джерард, а някой дори още по-подходящ. Тасълхоф извика доволно и скочи на крака.

— Златна Луна! — изкрещя той и помаха към нея.

От уважение към бялата роба, която веднага я отличаваше като мистик от Цитаделата на светлината, един от градските стражи бе предложил да я придружи лично. Той посочи в точно определена посока. Тя кимна и му благодари. Той докосна чело с два пръста и се върна назад, за да продължи да изпълнява задълженията си. Тас забеляза, че по петите на Златна Луна ситни нечия ниска и прашна фигурка, която едва успяваше да се придържа към широките крачки на Първата учителка, но не й обърна много сериозно внимание. Толкова се радваше да срещне Златна Луна, че в този момент не виждаше никой и нищо и напълно бе забравил за Джерард. Ако някой въобще беше в състояние да го спаси от Даламар и Палин, то това със сигурност трябваше да бъде тя.

Кендерът изприпка през претъпканата улица, като се блъскаше в хората и ловко избягваше дългата, граблива ръка на закона, след което рязко спря и вече се канеше да поздрави Златна Луна с обичайната прегръдка, когато нещо го накара да спре.

Жената пред него едновременно беше и не беше Златна Луна. Все още беше в младото тяло, което тъй силно бе ненавиждала. Бляскавата сребристо златиста коса и прекрасните й очи все още я правеха красива, но за разлика от предишния път, когато я беше видял, косата й бе невчесана и разбъркана, а очите й гледаха някак отдалечено, сякаш не виждаше каквото и да е пред себе си, а се взираше към нещо отвъд хоризонта. Белите й дрехи бяха опръскани с кал и доста окъсани. Изглеждаше уморена до припадък, но продължаваше да крачи решително, като се подкрепяше с една дървена тояга. Дребничката, прашна фигурка я следваше неотклонно.