Драконите на изгубената звезда [bg]

— Не съм сигурна — заекна Първата учителка. — Какво казах?

— Казахте „Да благодарим на Единия Бог“. Не сме чували в скоро време на Крин да е пристигал някакъв бог. — Жената-рицар я погледна заинтригувано. — Как да разбирам думите ви?

— Иска ми се и аз самата да знаех — отвърна тихо Златна Луна. Погледът й отново стана разсеян. — Нямам никаква представа защо го казах…

— Аз също избягах — възкликна високо Тас. — Заедно с Палин. Беше страшно вълнуващо. Палин хвърли парчетата от устройството по драконидите и се получи много интересна магия, след това побягнахме нагоре по Сребърната стълба през дима от горящия Лабиринт от жив плет.

При това ново напомняне за унищоженото дело на живота му, Гатанко задиша тежко и се отпусна до Златна Луна.

— … и тогава Даламар ни спаси! — обяви Тас. — В един миг бяхме на самия ръб на Сребърната стълба, а после — фиут! — оказахме се в Кулата на Върховното чародейство в Палантас, само дето не се намира вече там. В Палантас. Но все още си е Кула на Върховното чародейство…

— Какъв лъжец… — поклати глава лейди Одила. — В гласа й се долавяше нещо като уважение и кендерът реши да приеме думите й като комплимент.

— Благодаря — отвърна скромно, — но не си измислям нищо. Наистина открихме Даламар в Кулата. Доколкото разбирам, е била изгубена от доста дълго време.

— Оставих ги да се изправят сами срещу опасността — говореше объркано Златна Луна, без да му обръща каквото и да било внимание. — Оставих хората си да се изправят са ми срещу дракона, но какво друго можех да сторя? Гласовете на мъртвите ме викаха… Трябваше да ги последвам!

— Чухте ли добре? — попита Гатанко и посочи с пръст към лейди Одила. — Призраци. Вампири и таласъми. Ето на кого говори тя, нали разбирате. Луда. Направо полудяла. — Той подрънка с кесията за пожертвувания. — Ако искате да направите дарение… приспада се към данъците…

Жената-рицар ги гледаше така, сякаш и на тримата им трябваше по едно дарение, ала слабостта и скръбта на Златна Луна я накараха да поомекне. Тя обви ръка около слабите рамене на учителката.

— Преживели сте много, Лечителко. Пропътували сте голямо разстояние, както разбирам, а и в необикновена компания. Елате с мен. Ще ви заведа при Звездния учител Микелис.

— Да, аз го познавам! Макар че — добави Златна Луна и въздъхна дълбоко — той едва ли ще познае мен.

Лейди Одила се изправи, за да й помогне. Тас и Гатанко също станаха и я последваха по петите. Доловила звука от стъпките им, жената-рицар се обърна. На лицето й се бе изписало онова изражение, което рицарите придобиват, когато се канят да извикат градската стража, за да им помогне да завлече някой натрапник в затвора. Познал, че натрапникът вероятно е самият той, Тасълхоф премисли бързо и каза: