Драконите на изгубената звезда [bg]

Златна Луна пренебрегна настойчивите му въпроси и вместо това се обърна към някаква жена, която, ако се съдеше по късата й връхна дреха с изобразена върху нея червена роза, беше Соламнийски рицар. Жената я упъти и попита по каква работа идва в Солантъс.

— Аз съм Златна Луна, мистик от Цитаделата на светлината — представи се учителката. — Надявам се да ми позволят да говоря пред Съвета на рицарите.

— А аз съм лейди Одила, рицар на Розата — отвърна жената и се поклони почтително. — Чували сме за Златна Луна от Цитаделата на светлината. Тя е дълбоко уважавана от нас жена. Вие навярно сте дъщеря й.

Внезапно по лицето на Златна Луна се изписа умора и изтощение, сякаш вече неведнъж беше чувала съвсем същите думи.

— Да — каза най-сетне с въздишка. — Аз съм нейната дъщеря.

Лейди Одила се поклони отново.

— Добре дошла в Солантъс, Дъще на Златна Луна. Съветът на рицарите има и други важни задачи, но винаги е готов да изслуша някой от мистиците от Цитаделата на светлината, особено след ужасните новини, които получихме за нападението там.

— Какво нападение? — Златна Луна пребледня така силно, че Тасълхоф взе ръката й и я стисна съчувствено.

— Аз мога да ти разкажа… — започна той.

— Милостиви богове! Кендер! — каза лейди Одила със същия тон, с който би произнесла: „Милостиви богове! Призрак!“ Жената-рицар дръпна ръката му от нейната и застана помежду им. — Не се тревожете, Лечителко. Аз ще се разправя с него. Стражник! Още една от проклетите малки твари е успяла да се промъкне в града. Отведи го в…

— Аз не съм малка твар! — заяви с чувство за накърнено достойнство Тас. — И съм заедно със Златна Луна… тоест, с нейната дъщеря. Аз съм приятел с майка й.

— А аз съм неин бизнес мениджър — намеси се Гатанко, като се изпъчи важно. — Ако имате желание да направите дарение…

— Какво нападение? — настоя отчаяно Златна Луна. — Вярно ли е, Тас? Кога се е случило?

— Всичко започна, когато… Моля да ме извиниш, но в момента разговарям със Златна Луна — каза Тас и опита да се измъкне от хватката на притичалия градски страж.

— Моля, оставете го. Той наистина е с мен — застъпи се учителката. — Поемам пълната отговорност.

Стражникът я погледна със съмнение, но нямаше как да се противопостави на открито заявеното желание на едного от мистиците от Цитаделата на светлината. Мъжът погледна въпросително лейди Одила. Тя сви рамене и каза съвсем тихо:

— Не се тревожи. Ще се погрижа да изчезне до полунощ.

Междувременно Тас вече разказваше историята си:

— Всичко започна, когато отидох в стаята на Палин, понеже бях решил да бъда благороден и да се върна назад във времето, за да ме стъпче онзи гигант. Но трябва да знаеш, че вече промених решението си, Златна Луна. Разбираш ли, помислих много добре и…