Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Оставете конете! — отсече Тувор. — Ранихините ще пробият към тях да ги защитят, ако е възможно.

Протал повери Лора и детето на Сол по сърцето, който ги настани сами в един ров и ги покри с желязната плоча. После Протал и Морам скочиха в най-южния изкоп. Томас остана да стърчи на мястото си. Замаяно гледаше как Биринер угаси огъня до мъждукащи въглени и отиде да долепи гръб до обгорения дънер на дървото. Томас още не беше намерил време да премисли стореното с Лора, потресен от участта й.

Отначало й позволили да узнае онова, което би могло да спаси Владетелите… и й отнели способността да го съобщи. А усилията й да изрече предупреждението само правеха провала неизбежен — Владетелите се опитваха да я разберат, вместо да се махнат час по-скоро оттук. Но всичко, на което тя беше подложена, се оказа ненужно и излишно. Капанът щеше да щракне и бездруго. Във всеки миг от страданието й Томас чуваше смеха на Господаря Гад.

Докосването на Банор по рамото го разтърси. Стражът каза с равен глас, сякаш отбелязваше времето:

— Ела, Надвладетелю. Трябва да се скриеш. Необходимо е.

„Необходимо ли? — Томас понечи да изкрещи: — Знаеш ли какво й е направил?!“

Но щом се обърна, видя Вариол и Тамаранта легнали до гаснещата жарава, пазени само от двама стражи. Та те щяха да ги убият!

Но друга част от мозъка му настоя: „И с мен прави същото. Съвсем същото“.

— Не ме пипай! — изръмжа на Банор. — Адове и огньове! Няма ли да се научиш най-после?

Без да се двоуми, Банор го сграбчи и го натика в най-близкия ров, където едва се смести — Сол по сърцето беше приклекнал долу, за да не му стърчи главата. Банор обаче успя да се свре в изкопа, прострял ръце над Томас.

В бивака се възцари пепелявата тишина на страха. И най-сетне мъчителното очакване на нападението застигна Томас. Сърцето му се разтуптя, по челото му се застича пот. Гаденето сякаш затъкна гърлото му с пръст. Насилваше се да преглътне и не успяваше. „Не! — задъхваше се. — Не така! Аз няма да…“

Точно каквото беше сполетяло Лора.

Настървен остър вой раздра въздуха на фона на засилващ се нетърпелив тропот. Томас рискува да надникне над ръба на изкопания гроб и видя поляната обкръжена от черни силуети и очи като гореща лава. Настъпваха бавно, за да могат всички в бивака да предвкусят неизбежния си край. А над предната редица се носеха тъмните очертания на пляскащ с криле звяр.

Томас се присви и в уплахата си наблюдаваше атаката като прокуден — отстрани.

Обръчът от пещерни твари и Злотворни се стягаше около поляната към обречения бивак и стената от тела се сгъстяваше, като с всяка крачка отнемаше и последния шанс отрядът да си пробие път с бой. Шумът от тропащи крака се засилваше, като че искаха да смажат и тревата. Вече се чуваше и ропот от сподавено ръмжене, съскане през стиснати зъби, бълбукащо преглъщане и радостно лигавене, примесени със зловонен вятър от останките на съсипаните животи. Пещерните твари пъхтяха като безумци, научени с изтезания да предвкусват убийствата, докато Злотворните душеха въздуха влажно и мляскащо. Над всичко се натрапваше тежкият ритъм на крилете на грифона като погребален барабан.