![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— Уплаших се, че съм се изпуснал и съм се напикал, но няма проблем. Просто съм седнал на гърнето с ейл.
И наистина под него бавно се разливаше кафеникава локвичка с характерен аромат. Аз изписках и станах да му помогна да се изправи. След като безуспешно се опитах да оправя щетите по задната част на панталоните му, той сви рамене и ги развърза. Смъкна ги по краката си, после спря и ме погледна леко изчервен.
— Не се притеснявай — казах, макар че и аз усещах как се загряват бузите ми. — Женени сме. — Сведох очи все пак, имах чувството, че не ми достига въздух. — Поне аз така си мисля.
Той ме гледа дълго, после усмивка изви широката му мека уста.
— О, да, женени сме — рече. Изрита лекьосаните панталони и пристъпи към мен.
Протегнах ръка към него, колкото да го спра, толкова и да го посрещна. Повече от всичко исках да го докосна отново, но бях необяснимо смутена. Как да започнем отначало след толкова време?
Той също усещаше напрежението от свян и интимност. Спря на сантиметри от мен и хвана ръката ми. Поколеба се за миг, после се наведе и устните му леко докоснаха кокалчетата ми. Пръстите му докоснаха сребърния пръстен и спряха там, държеше леко метала между палеца и показалеца си.
— Никога не го свалих — казах аз. Стори ми се важно да знае. Той стисна леко ръката ми, но не я пусна.
— Искам… — Спря и преглътна, все още хванал ръката ми. Пръстите му откриха отново сребърния пръстен. — Много искам да те целуна — рече тихо. — Може ли?
Едва сдържах сълзите. Още две избиха и преляха от очите ми; чувствах ги как се стичат по бузите ми.
— Да — прошепнах.
Той ме придърпа към себе си, като държеше преплетените ни ръце точно под гърдите си.
— Не съм го правил от много време — каза той. Видях надеждата и страха в сините му очи. Приех този дар и му отвърнах със същото.
— И аз — казах тихо.
Ръцете му обхванаха лицето ми с огромна нежност и той притисна устни в моите.
Не съм съвсем сигурна какво бях очаквала. Повторение на пулсиращата фурия, която придружаваше последната ни раздяла? Толкова често си я бях припомняла, съживявала в спомените си, неспособна да променя изхода. Почти грубите часове безвремие на нашето сливане в мрака на брачното легло? Бях копняла за това, често се будех потна и трепереща от спомена.
Но сега бяхме непознати, едва се докосвахме, всеки търсеше път към съединяването, бавно, колебливо, чакаше и даваше неизречено позволение с безмълвните си устни. Очите ми бяха затворени и знаех, че и неговите са затворени. Ние просто се страхувахме да се погледнем.
Без да вдига глава, той започна да ме гали леко, да усеща костите ми през дрехите, да си припомня отново терена на тялото ми. Накрая ръката му се спусна по моята и хвана дясната ми длан. Пръстите му я проследиха, докато отново откриха пръстена и го обгърнаха, почувстваха мотива по среброто, излъскан от дългите години носене, но все още различим.
Устните му се отделиха от моите и плъзнаха по бузите към очите. Аз леко погалих гърба му, усещайки през ризата следи, които не можех да видя, остатъци от стари белези, като моя пръстен — полуизличени, но не съвсем.
— Толкова пъти те виждах — каза той, гласът му шепнеше топъл в ухото ми. — Толкова често идваше при мен. Понякога насън. Когато лежах с треска. Когато бях толкова изплашен и така самотен, че знаех, че сигурно ще умра. Когато имах нужда от теб, винаги те виждах, усмихната, косата ти се къдри около лицето. Ти никога не ми проговори. И никога не ме докосна.
— Сега мога да те докосна. — Посегнах нагоре и прокарах нежно ръка по слепоочието, ухото, бузата и челюстта. После към тила му, под бронзовата коса, и той най-сетне вдигна глава и обхвана лицето ми с длани, любовта сияеше силно в тъмносините очи.
— Не се плаши — рече той тихо. — Вече сме двама.
Сигурно дълго щяхме да стоим така и да се гледаме, ако звънчето на магазина не беше иззвъняло. Пуснах Джейми и се огледах — видях дребен жилав мъж с тъмна права коса, стоеше направа със зейнала уста. Държеше някакъв пакет.
— О, ето те и теб, Джорди! Защо се забави? — попита Джейми.
Джорди не каза нищо, но очите му огледаха със съмнение работодателя му, който стоеше само по риза насред печатницата, а панталоните, обувките и чорапите бяха захвърлени на пода — и в ръцете му бях аз, с измачкана рокля и спусната коса. Тясното лице на Джорди се сбърчи неодобрително.
— Напускам — рече той с плътния акцент от западната част на Северна Шотландия. — Печатарството е едно — за него съм съгласен, ти си знаеш, — но аз съм от Свободната църква, също като татко и дядо. Да работиш за папист е една работа — неговите монети не са по-лоши от другите, нали тъй? — но да работиш за развратен папист си е съвсем друго нещо. Ти прави каквото щеш с душата си, но оргии в печатницата… това вече е прекалено, тъй да знаеш. Напускам!