Каменният кръг [bg]

Това бе само припадък; клепачите му вече започваха да потрепват, когато коленичих до него и разхлабих шалчето на врата му. Вече нямах никакви съмнения, но все пак погледнах автоматично, когато свалих дебелия плат. Там беше, разбира се, малкият триъгълен белег точно над ключицата, оставен от ножа на капитан Джонатан Рандал, ескуайър, от осми драгунски полк на Негово Величество.

Обичайният му здрав цвят се завръщаше. Седнах с кръстосани крака на пода и сложих главата му на бедрото си. Косата му бе гъста и мека под дланта ми. Очите му се отвориха.

— Чак толкова ли е зле? — попитах, усмихната. Точно това ми беше казал той в деня на сватбата ни, когато държеше главата ми в скута си, преди двайсет и няколко години.

— Толкова, че и по-лошо, сасенак — отвърна той, устата му потрепна почти в усмивка. Седна внезапно и се втренчи в мен.

— Господи Боже, ти си истинска!

— Ти също. — Вдигнах глава да го огледам. — Мислех, че си мъртъв. — Смятах да го изрека лековато, но гласът ми ме предаде. Сълзите се спуснаха по бузите ми, за да попият в грубия плат на ризата му, когато ме притисна към себе си.

Треперех така силно, че мина известно време, преди да осъзная, че и той трепери, и то по същата причина. Не знаех колко време сме седели така на прашния под и плачехме в прегръдките си, а трупаният двайсет години копнеж се стичаше по лицата ни.

Пръстите му се вкопчиха в косата ми, освободиха я и тя се спусна по врата ми. Фибите ми се посипаха по раменете и издрънчаха по пода като сачми. Пръстите ми бяха вкопчени в предмишницата му, забити в ризата, сякаш се страхувах, че ще изчезне, ако не го задържа физически.

Сякаш обзет от същия страх, той внезапно ме сграбчи за раменете и ме отдръпна от себе си, взирайки се отчаяно в лицето ми. Сложи ръка на бузата ми, проследяваше костите отново и отново, без да вижда сълзите и потеклия ми нос.

Подсмръкнах силно, което сякаш го събуди, защото ме пусна и бръкна в ръкава си за кърпа, с която непохватно обърса първо моето лице, а после и своето.

— Дай ми я. — Грабнах размятащата се кърпа и си издухах здраво носа. — Сега ти. — Подадох му я и го гледах как си духа носа с шум като крякане на стисната за врата гъска. Изкикотих се, завладяна от силно чувство.

Той също се усмихна, избърса сълзите си, неспособен да откъсне очи от мен.

Внезапно вече не можех да издържа да не го докосвам. Хвърлих се към него и той вдигна ръце точно навреме, за да ме хване. Стисках го, докато чух как ребрата му започнаха да пукат, и усещах как ръцете му грубо галят гърба ми, като не спираше да изрича името ми.

Най-сетне успях да го пусна и се отдръпнах леко. Той погледна към пода между краката си и се намръщи.

— Да не си изгубил нещо? — попитах изненадана.

После ме погледна и се усмихна срамежливо.