Катерина де Медичи [bg]

Той оброни глава; в отпуснатите му рамене прочетох скръб и поражение.

– Искате да ги убия, така ли? – промълвих. – Казвате на една майка да унищожи децата си... Проклет да сте!

Руджиери си пое дълбоко дъх и ме погледна с печално, настойчиво и нежно изражение.

– Моментът ще настъпи, Катрин. Не направите ли необходимото, ще предизвикате неописуема касапница. Нищо чудно вече да е твърде късно.

– Как смеете да изричате толкова жестоки думи? – Изправих се разтреперана. – Как смеете да говорите така за децата ми – продължих с пресеклив глас. – Щом отказвате да ми съдействате, навярно е време да спрете да ми служите.

Той стана. Елегантно овладяна маска скри тъжното му изражение. Поклони се, както подобава на изтънчен придворен.

– Както пожелаете, кралице.

До следващата сутрин се убедих, че паметта ме подвежда и Руджиери е неспособен да изрече такива думи. Казах си, че несъмнено съм го разбрала погрешно. Изпратих да го извикат отново, но пратеникът ми доложи, че покоите му са освободени, а прислужницата му не знае къде е отишъл.

Изтрих невъзможните внушения на Руджиери от съзнанието си и насочих мислите си към по-практични въпроси. Тревожех се, че слухът за влошеното здраве на краля е стигнал до Бурбон и го е поощрил да сплоти последователите си, за да щурмува двореца. За щастие той пристигна само три дни след като го повиках – придружен единствено от главния си камериер и двама по-нископоставени благородници.

Пред прага на кабинета ми Бурбон избухна, защото стражите настояха свитата му да остане отвън. Седях зад затворената врата и слушах пиперливите му ругатни – изтънчеността и самообладанието не бяха сред силните му черти.

Успокои се най-сетне и щом вратата се отвори, ме поздрави с широка усмивка и комично сервилен поклон. Свали кадифената си шапка, разкривайки бели коси и бухнала сива перука. Носеше повече бижута от мен – златна обеца с диаманти, рубинен медальон и няколко лъскави пръстена.

– Кралице! На вашите услуги!

Протегнах ръце към него. Бурбон бе съпруг на братовчедката на Анри – Жана – и баща на малкия Навара, но ги виждаше рядко, зает с политически и любовни авантюри. Срещнехме ли се обаче, се отнасяхме един към друг като роднини.

– Елате и седнете. Отдавна не сме разговаряли.

Той улови припряно ръцете ми и ги целуна, преди да се разположи с усмивка на стола. Усмивката ми в отговор избледня бързо. След смъртта на Анри се чувствах твърде опустошена, за да си губя времето с любезности. Подхванах със сериозен тон:

– Чух, мосю, че протестантите недоволстват. Организирали среща, за да обсъдят как да свалят от власт братята Гиз.

Веждите му подскочиха учудено нагоре. По гладката кожа на челото му се очертаха десетина плитки бръчки. За миг се взря в мен, изгубил дар слово, а после заекна:

– Ах, кралице... Нищо лично. Налага се просто да защитя правата си на първи принц по кръвна линия. – Замълча и предприе жалък опит да смени темата. – Щом пристигнах, попитах как е Негово Величество. Обясниха ми, че е неразположен. Съжалявам.. Болен ли е?