Вихрената годеница

— Защо?

— Ах, по най-банална причина. Всеки баща иска да закриля сина си. Той ме обичаше.

— Ти също ли го обичаше?

Лицето му се смекчи.

— Да, обичах го.

Жулиет спря да рисува. Толкова откровен още не беше го виждала. Сега моливът й се разбяга по хартията с отчаяно усилие да запази изражението, преди то да се е разсеяло.

— Струва ми се, че е трябвало да изпълни желанието ти, щом като толкова те е обичал.

— Той беше човек с мека душа и знаеше колко е суров животът в морето. И не проумяваше защо се стремя към нещо толкова варварско, каквото е мореплаването. На четиринадесет години постъпих да служа като юнга на „Албатрос“.

— Минава ми през ум, че не ти е разрешил.

— Той не ми разреши. Шарлот д’Абуа, любовницата на баща ми, се застъпи за мен пред Пол Басто, капитана на „Албатрос“. Бях едва от един ден на борда, когато корабът вдигна платна.

— Баща ти не се ли разсърди на любовницата си, че ти е помогнала?

Той се забави твърде много с отговора и тя реши, че е приключил е тази тема.

— Шарлот го беше завладяла. Тя притежаваше ярко изразена воля и умееше да я налага. — Той я погледна. — Като тебе, Жулиет!

Болезненото изражение беше изчезнало като дим, но беше останала неговата откритост. Моливът й бягаше върху листа.

— Но все пак тя ти е дала онова, което баща ти е отказал.

— Тя ми даде година и половина на един кораб за роби. — Лицето му неочаквано стана твърдо и непристъпно. — Опълчих се срещу нея и тя поиска да ме отстрани от пътя си. Басто беше единственият капитан, когото можа да убеди да ме вземе със себе си.

— Кораб за роби ли? Значи началото е било свързано е търговия на роби?

— Всички корабопритежатели участваха в търговията с роби, защото това носеше печалби и защото не мислеха по-далеч от носа си. През целия си живот бях слушал да се разправя за кораби с роби. Дори баща ми възприемаше всичко това като нещо естествено. — Очите му заблестяха като лед. — За година и половина на борда на „Албатрос“ имах достатъчно време да размисля основно върху това. В Африка взехме на кораба петстотин шейсет и двама роби, а стоварихме на сушата в Ямайка триста и трима души. Роботърговците ги оковаха един до друг, понякога и един върху друг. — Погледът му беше насочен към хоризонта. — Опитах се да трогна Басто да ги пусне на свобода, но той не искаше и да ме чуе. Той признаваше само дълга си. Наистина, аз бях само един юноша, а Шарлот му беше внушила, че робите са равнозначни на злато. При толкова дълго плаване загубата на двеста петдесет и девет души се разглеждаше като съвсем приемлива.

Когато погледът му се спря върху Жулиет, той забеляза, че тя беше вперила ужасени очи в него.

— Защо ме гледаш така? — попита той озлобено. — Та аз нищо не знаех. В семейството ми наистина се занимаваха с търговия на роби, но това беше в реда на нещата. Опитах се да им помогна. Опитах се да направя така, че да получават прилична храна. Грижех се за болните, когато имах възможност. Помагах им дори да поддържат донякъде хигиена. Вонята…но нямаше голяма полза. Те мряха като мухи… — Той въздъхна. — В Ямайка слязох от кораба. Минаха цели седем месеца, докато успях най-после да хвана кораб за Марсилия.