Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Постъпи, както намериш за добре. — Тя се обърна към него и хвърли крадешком поглед към лицето му, в което се бяха примесили почуда и веселост. — Сънотворното може да се мери с моята разходка по палубата. — Той тръгна към вратата — Която, впрочем, няма да упражни ни най-малко въздействие, както се вижда още отсега.
Вратата се затвори след него.
Когато часове по-късно отново пристъпи прага на кабината, Жулиет още лежеше будна. Тя затвори припряно очи и се постара да диша равномерно. Долавяше как той се съблича.
— О, не, ma petite, щом като аз не мога да спя, значи и ти не можеш да мигнеш. Отвори си очите! Трябва да видиш колко много те желая!
Жулиет отвори очи. Жан Марк стоеше пред нея… гол.
Горд, мъжествен, владеещ себе си, той наистина представляваше впечатляваща гледка… Тялото му, със същия маслинен оттенък като лицето му, се открояваше стройно, елегантно, с широки рамене и яки, мускулести крака. Един триъгълник тъмни косми покриваше гърдите му и продължаваше чак до възбуденото му мъжество. Жулиет омаяно се втренчи в него:
— Херцогът не беше дори приблизително…
— Нямам желание да ме осведомяваш за физическите дадености на херцога! — Жан Марк се мушна под завивките и я притегли нетърпеливо в прегръдките си. Когато се притисна към топлото му тяло, първоначалната скованост напусна Жулиет. Той зарови длани в косите й и я целуна по слепоочието. — И двамата щяхме да бъдем много по-щастливи, ако беше по-отстъпчива. — Когато се премести към нея, тя усети твърдата сила на неговата ерекция. — Виждаш ли колко много те желая? — Той я погали нежно по косите. — Ти също си обзета от желание. — Целувки заваляха по лицето и шията на Жулиет, изпълнени с любов и нежност, сякаш той имаше работа с някаква скъпоценност. Тя се притисна към него и му поднесе устните си. Той я погледна.
— Харесват ли ти целувките?
— Да! Не мога да си спомня някога, преди да са ме целували. Това е едно… толкова сладко чувство.
Тя усети как той се вцепени.
— Това трябва да ми напомни за самотното ти, злощастно детство във Версай, така ли?
— Не, в никакъв случай — побърза да каже тя. — Аз не бях там нито самотна, нито злощастна. Имах си моята живопис.
Той промърмори някакво проклятие и после се отпусна върху койката, разтърсен от безпомощен смях.
— Жулиет, лека-полека започвам да вярвам, че ти все пак ще излезеш победителка от тази игра. Боже милостиви, какъв непогрешим инстинкт имаш! — Той я освободи от прегръдките си и се претърколи на другата страна на койката. — А сега заспивай, преди да съм те удушил!
Когато на следващото утро се събуди, Жулиет видя, че Жан Марк го нямаше. Вече се беше облякла, когато той влезе в каютата и хвърли на леглото някакъв бял пеньоар с дълбоко деколте.
— Когато се намираш в кабината, ще носиш това! — каза той.
Жулиет огледа критично дрехата.
— Чудесно… спомням си, че мама носеше нещо от този род. — Тя поднесе пеньоара към светлината. — Истинско произведение на изкуството… откъде си го взел?
— Изрових го в една от раклите. По всяка вероятност е красял любовницата на някой испански гранд, но на теб ще ти стои далеч по-добре! — Той я изгледа с присвити очи. — Нямаш нищо против тази нощница, нали?
— Не… макар че ми е ясно, че със съгласието ми да я нося би желал да ме поставиш на колене. — Тя хвърли пеньоара настрана. — Ала нощницата ще пробие и твоята отбрана и ще те постави на тясно. Ти изглежда си страстен мъж, дори по отношение на мен.
— Особено по отношение на теб!
— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво. — Как така?
— Ами, навярно става дума за един от онези удари, които съдбата нанася на човек!
— Както и да е, не мога да оставам по цял ден в каютата и да играя глупавата ти игра. — Тя отвърна погледа си и стана. — Ти също не можеш да стоиш непрекъснато тук. Трябва да излезем на палубата.
— Ах, наистина ли?
— Да! — Тя грабна скицника и моливите. — Ела с мен, искам да и използвам утринната светлина. Теб ще те поставим пред голямото кормило. Сега, когато сме толкова далеч от брега, мисля, че няма да пратиш кораба на дъното.
— За твое сведение, не бих заседнал на дъното дори когато сме в пристанището. През годините твърде често съм държал в ръцете си кормилото на кораб. — Той спря внезапно. — Искаш да ме рисуваш ли?
Тя избягна погледа му.
— Беше обещал да ми позираш, ако имаш свободно време. Сега имаш доста свободно време.
Той вдигна вежди.
— Исках да работя по време на плаването.
— Но в такъв случай ще ти се наложи да престъпиш обещанието си, а ти положително няма да го направиш. Всеки мъж държи на думата си. — Тя тръгна към вратата. — Отгоре на всичко смятам, че си от хората, които държат на думата си дори когато това не им е приятно.