Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Бе студен, ветровит мартенски ден и Волфганг здраво се загърна в пелерината. Каменните стени и подове на двореца отново го облъхнаха с хлад. Тези стени повече приличаха на крепостни, отколкото на дворцови, а железните пречки на прозорците напомняха затвор. Дворецът сякаш го притисна с цялата си тежест — равнодушна, каменна грамада, не можеш я поклати.
Този път Волфганг нямаше настроение да брои стъпалата, както често правеше преди. Най-дългата стълба от всички, които бе виждал досега, днес му се стори безкрайна. Но тя беше безразлична към съдбата на неговата музика и като изкачваше стъпалата от червен мрамор, Волфганг се мъчеше да възпре тръпките си.
Тъй като Колоредо не го беше уведомил къде да чака, той влезе в Залата на карабинерите, разположена пред самите покои на архиепископа, където личната му стража дежуреше денонощно.
Волфганг често бе идвал тук и затова се учуди, когато някакъв помощник-камериер, едва ли по-високостоящ от лакей, му каза да се маха.
— Негова светлост ми е определил аудиенция обясни композиторът, но лакеят италианец, който презираше хората, ако не са благородници, и беше току-що пристигнал от Рим, където бе работил у един кардинал, отвърна:
— Нищо не знам. Никой не бива да влиза тук без разрешение на архиепископа.
— Аз съм Моцарт, музикантът — рече Волфганг, но лакеят вдигна рамене: музикантите той поставяше още по-ниско според социалната си стълбица; затова посочи на Волфганг вратата.
— Граф Арко тук ли е?
— Кой от двамата? — Лакеят явно се готвеше да повика началника на стражата, за да изгони нахалния младеж.
— Възрастният граф Арко. Граф Георг. Бащата. Камерхерът.
— Той идва тук рядко. Фактически се оттегли от служба. Ако искате, да извикам сина му.
— Не! — Няма да се унижава пред Карл Арко.
— Тогава си вървете. Иначе ще повикам стражата.
Разгневен, Волфганг заслиза обратно. Вървеше трудно — стълбата бе покрита с дъски, за да може архиепископът да се изкачва дотам С каляската си — привилегия само за него. И изведнъж, все още кипящ от гняв, чу тропот на копита по каменната настилка на двора и преди да успее да се отдръпне, конете вече стъпиха на дъските и почнаха да се изкачват нагоре. Изненадан по средата на стълбата, Волфганг не смееше да извика на кочияша: да се спрат възбудените коне по такова стръмно нагорнище беше почти невъзможно, още повече че кочияшът ги бе засилил много, за да премине по-бързо трудното място.
Волфганг потърси спасение в една ниша, нямаше къде другаде да застане. В нея трудно можеше да се побере човек — тя бе създадена от архитекта за красота и разнообразие, не за удобство. Но ако останеше на стълбата, Волфганг рискуваше да си изцапа дрехите, да повреди ордена на Златната шпора или партитурата на концерта за пиано. Притисна се в нишата и едва не извика от болка — решетката от ковано желязо се впи в тялото му. Но сдържа вопъла и не помръдна от място дори когато конете, усетили чуждо присъствие, от страх покриха стълбата с изпражнения и урина. Уплашен, ала решил на всяка цена да запази присъствие на духа, Волфганг се измъкна от скривалището си и в своето смущение едва не настъпи една фъшкия. Само това ми липсва, с горчива ирония си помисли той. Чак в подножието на стълбата го догони камериерът, който извика:
— Негова светлост иска да ви види!
Архиепископът, заповядал на кочияша да спре каляската на горната площадка, впери очи във Волфганг и каза:
— Какво правите тук, Моцарт?
Волфганг не отвърна на погледа му, но избъбри:
— Обещахте ми аудиенция, ваша светлост. Ето бележката.
— Съвсем забравих — каза Колоредо.
Волфганг мълчеше.
— Ще ви приема, но първо да се преоблека.
— Дълго ли ще се бавите, ваша светлост?
Камериерът изпадна в ужас при тази дързост — музикантът явно си бе изгубил ума, — но Колоредо отвърна:
— Да не би да бързате?
— Не повече от вас, ваша светлост.
— Добре тогава. Чакайте.
Волфганг седна на един диван в преддверието на Залата на карабинерите. Искаше му се да стане и се поразтъпче, но му бяха заповядали да седи. Диванът бе много голям и висок; облегнат на него, Волфганг не достигаше с краката си пода. Типично за Колоредо, помисли си с огорчение той, дори диваните са направени така, че на тях хората с дребен ръст да се чувствуват още по-дребни, а високите да се радват на своето превъзходство.
Чакането продължи безкрайно дълго. Той не можеше дори да композира, както правеше в такива случаи — гняв и озлобление бушуваха в него. Най-после го извикаха. При появата на Карл Арко Волфганг се постара да се овладее и запази достойнство. Прекосиха мълчаливо Залата на карабинерите, Рицарската и Заседателната зала и Волфганг мечтаеше само за едно: никога вече да не стъпи тук. В чакалнята пред Залата за аудиенции — най-разкошната в двореца, затова там Колоредо най-често приемаше посетители — Арко се спря и попита: