Пепеляшка и царският син

Самуил Мокри също имаше свои люде в ромейската империя, особено сред българските славяни в границите й, както и в самия Солун. Той също знаеше какво ставаше в широкото царство на Василия, узна за новата войска в Солун, за престояването на императора в тоя град, за новите му грижи, които го накараха да напусне града на свети великомъченик Димитри. Дотолкова отблизу следеше той всяко движение и действие на ромеите, че когато Василий започна да изпраща дружинките си в България, българите ги причакваха и ги унищожаваха, та малцина от съгледвачите се връщаха живи при своя василевс. Тия ромейски съгледвачи отвориха работа и на Рун, който тичаше с людете си по следите им и попадаше на други нечисти следи. По едно време Рун започна да се заглежда и в Димитри Полемарх, но Самуил го прогони като стопанин, който прогонва злото си куче от петите на някой свой гост:

— Махни се! И него ли подозираш! На какво би заприличало царството ни, войската ни? Той е от най-добрите ни войводи.

— Усещам около него лоша миризма — рече Яков Рун.

— Такъв е проклетият ти нос.

— Дано само носът ми да е виновен. Ще го отрежа.

Но той улавяше всички миризми по царството и тичаше непрестанно и по верни, и по лъжливи следи.

Великият войвода се досещаше какво крееше ромейският император. Той знаеше, че Василий пак ще се върне в Солун, пак ще се обърне срещу България. И тъкмо сега беше нужно да удари тоя град, преди да се върне василевсът с по-многобройна войска. В Солун и по околните малки и големи твърдини имаше не повече от десет хиляди ромейски войници. Ала българите също не можеха тъкмо сега да ударят крайморския град, както и ромеите не можеха да ударят България.

Кометата бе изчезнала, изчезнали бяха и всички други тайнствени светлини по небето, но зле започна също и тая пролет. Дългите кервани от бели облаци, които всеки ден се задаваха откъм морето, взеха все повече да закъсняват, да се разредяват, докато изчезнаха съвсем и небето сякаш опустя. През дните на добри, пролетни надежди попръска тук и там живителна влага, поосвежи се мъртвешкото лице на земята, но това мина и отмина, както бързите прохладни сенки на облаците. Настана глад и немотия по цяла България, изпразниха се чак и хранилищата на болярите и богатите манастири, а още по-страшно беше отчаянието, което обземаше людете, като започна и новата пролет със суша и безплодие. Каквото още бе останало откъм храна и добитък по болярските, по манастирските, по царските хранилища, дворища и обори, пазеха го слуги и стражи с оръжие; каквото бе останало за храна между по-простите люде, те го криеха и заключваха за себе си и никой никому не искаше да помогне. А войската, хиляди млади и здрави мъже, чакаше наготово и храна, и облекло, та и коне за езда. Великият войвода пращаше по всички краища на царството дружини да търсят и вземат храна за войската, най-вече по болярските твърдини и по манастирите. По манастирите и хранилищата на по-богатите църкви той пращаше повече от малцината монаси, които по своя воля бяха влезли във войската, ала каквото и да правеше, когото и да пращаше, малък и недостатъчен беше притокът, който идеше от вътрешността на царството. Тогава той наново изпрати дружини за храна и добитък оттатък границата. Притиснат от нуждата и като знаеше, че людете му ще вършат насилия по чуждата земя, той все едно и също повтаряше, изпращайки ги дружина след дружина: