Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Поетът се огледа уплашен от настаналата тишина в залата. Той очакваше да дойдат и да го бият с пръчки. И цял потрепера, когато вратата зад него се отвори, чу се глас:
— Е… Да вървим.
На вратата стоеше някакъв царски служител с къс меч на бедрото. Той бе втренчил поглед в широката локва край стената, с набръчкан нос — усетил бе, види се, и миризмата на обилната нечиста течност. Обърна се към поета с насмешливи очи:
— Какво е това, човече?
— Изпуснах се…
— Да — кимна царският човек. — Негово свето царство василевсът сигурно е много доволен, че те е накарал да се намокриш от страх пред него. Е, да вървим. Казано ми е да те изведа на улицата.
Веднага след зимните Христови празници Василий Втори потегли по суша за Солун. Той обяви, че отива да се поклони пред иконата на великомъченика Димитрия Солунски, а също да види и живия тогава светец Фотий Тесалийски, който обитаваше в тоя град, но поведе със себе си и един полк от пет хиляди души най-добри началници и войници. Поведе за Солун и арменеца Григори Таронит — княз и магистър, към когото показваше благосклонност, заедно с още голобрадия му син Ашот. Василевсът искаше да види с очите си що ставаше по западните предели на империята и каквото вършеше, бе го премислил преди това още. Той бе наумил да остави за свой заместник и стратег в Солун Таронита и за да го привърже по-здраво, водеше го там заедно със сина му. Макар по това зимно време, пътят до Солун и все по-близу до бреговете на Бялото море беше приятен. По тия места вече се носеше пролетен дъх откъм морските далечини. Небето сутрин се отваряше прозрачно и чисто, скоро след пладне започваха да прииждат откъм морето бели облаци, провираха се на върволици под слънцето и блестяха с огнени пера. Долитаха с тях добри надежди, след безплодната есен предната година и зимата, която премина като мъртвешки сън. Войниците на Василия стъпваха бодро по лъсналите от утринната роса едри камъни, с които беше настлан главният път между Константинопол и Солун. Нощем те зъзнеха по шатрите, но всеки нов ден ги посрещаше по-светъл и по-топъл.
Вторият Василий влезе в Солун тържествено. Изплашените солунчани, които бяха треперили толкова пъти от българите, се втурнаха с голяма, шумна радост да го посрещат като свой спасител, но колкото него, толкова и войската му. Още с пристигането си в града василевсът показа най-напред благочестието си и влезе на продължителна молитва в голямата църква на свети Димитрия. После той потърси Фотия Тесалийски, който беше прочут със светителския си живот, прибра го в царското си жилище и не го отделяше от своята трапеза. Тая дружба на василевса с живи и мъртви светци идеше от големия смут в душата му поради непрестанните вълнения в империята, но в същото време той мислеше и решаваше как да въдвори ред и безопасност в обширното си царство.
Не беше по нрава на Василия да се осланя само на божията помощ и се бореше с голяма душевна сила да освободи сърцето си от мъчителни тревоги и унизителни страхове. Още през първите дни, докато ходеше по църкви и водеше дълги благочестиви разговори с мъдри и свети мъже като Фотий Тесалийски, той изпрати малки дружинки конни и пеши войници по цялата граница между Бистрица и Струма, за да проучат разположението на българите и да изпита силата им.
И той позна силата на българите. Някои от тия войнишки дружинки не се върнаха — изчезнаха в чуждата земя без следа; други се връщаха разбити, разпилени, уплашени, втурнали се назад и да се спасяват от смърт и плен; някои отидоха и се върнаха благополучно, ала те бяха най-малко. Василий усети, че оттатък границата и досам нея беше струпана силна войска. Той изпрати сред българите и преправени свои люде да видят отблизу какъв е животът им, да потърсят сред тях поклонници на могъщия Византион. Някои от тия негови съгледвачи също не се върнаха, но други се върнаха и разказаха на господаря си, че мизите през тия гладни пролетни дни се хранят с по един къшей кален хляб и варят без сол корени и треви — нямат да сложат дори по една щипка сол в котлите си. Ала казаха те още, че мизите поглеждат стръвно към империята му и са разярени поради трудния си живот, та дори се избиват помежду си от сляпа ярост. Съгледвачите на Василия бяха намерили и свои люде между българите, които зовяха ромейския цар в България и очакваха от него всякакви облаги за себе си.