Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Така Йоан Геометър премина през цяла редица по-големи и по-малки зали, които бяха все по-богато украсени с разноцветни мрамори и стъкла, със злато, сребро, корали, седеф и слонова кост, с различно скъпо и чуждоземно дърво, а някъде стените бяха изписани с бои или нашарени с мозайка. Тежките му подковани обуща кънтяха по каменни или дървени подове, излъскани като стъкло, той на два пъти се подхлъзна с разперени ръце, като да вървеше по гладък лед. Най-сетне поетът се озова в една огромна правоъгълна зала, която надминаваше всички други по своите разкошни украси. Той се оглеждаше смаян от необикновената й хубост, от неизмеримото богатство, което беше наслагано по стените, по тавана й, по всичките й ъгли. Виждаха се всякакви ваяния — плетеници, растения от тежко злато, златни птици с очи от скъпоценни камъни и бисери; златни или обковани със злато стълпове, по-дебели от човешка нога, подпираха по три на едно място с широки, сложно украсени капители ъглите на тавана, който беше като същинско тъмносиньо вечерно небе с току-що грейнали звезди от бели, бледосинкави и бледорозови елмази. Блестеше и подът от излъскан бял мрамор, в който бяха вкопани разноцветни мозайки, изобразяващи всякакви фигури и тайнствени някакви знаци. Редица прозорци високо горе светлееха от двете страни на залата и тя тънеше в тайнствен полумрак, в който тлееха меко всички тия блясъци и багри. Право насреща, в дъното на залата, се издигаше на девет стъпала площадка от розов мрамор с по два стълпа от двете й страни, а между тях се издигаше широк трон с високо облегало и целият в бледожълто злато.
Залата беше празна и гробно тиха. От всичките й страни полъхваше студ, който проникна до самото сърце на поета. Студ изпълваше сърцето му, а това беше неговото възхищение и страхът му пред тая величествена хубост. Той пак се озърна — не се виждаше никъде друга врата, освен тая зад гърба му, през която бе влязъл. Побутна я да я отвори, тя също не се помръдваше. Сега той нямаше къде другаде да отиде, трябваше да стои тук и да чака.
Йоан Геометър чака дълго и не другиго, а тъкмо василевса; ето палата му, ето трона му, трябваше да дойде и той. Не беше го виждал никога: виждал бе някога Цимисхия и си го представяше досущ като него, в същата дреха, но някак без лице. Водеше и разговор с него — мислеше си какво ще го пита Василий Втори и какво ще му отговори той. Поетът отговаряше с мрачна решителност — нека тиранинът вземе и главата му, ако е решил да я вземе. Но той още като влезе в тая царствена зала, почувствува да го напъва естествена нужда може би от страх или пък от студа между тия стени. Обзе го смущение, което нарастваше с всеки изминат миг. Болката в утробата му ставаше нетърпима. Той пак се опита да отвори вратата, потропа с юмрук, завика тревожно:
— Отвори, отвори!
Вратата не се и помръдваше, не се чуваше никакъв шум отвън, тишината бързо поглъщаше самотните му викове. Той тръгна да се разхожда покрай стената, но с това нуждата му се засили. Спря се, търкайки нозете си, преметна ги една връз друга и ги стисна, стисна се под корема и с двете ръце. Напорът преминаваше през цялото му тяло и сякаш през ръцете му, ставаше неудържим. Потекоха сълзи от очите му, поетът плачеше от отчаяние, нададе и тих, жален стон. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, все същата вледенена тишина владееше в огромната зала. Колко време бе минало? И още колко ще мине… Неудържимият напън облада тялото му, облада и съзнанието му, в един миг той вече и не съзнаваше къде е, а дръпна нагоре краищата на хитона си и изтича до най-близката стена. Чу се тихо, обилно шуртене и в него бързо се изливаше мъчителният напън. Болката се превръщаше в чувство на сладостно освобождение, което се разливаше по цялото тяло на поета и не спираше, не спираше…
Така докрай. Поетът сякаш цял се изля и почувствува в себе си приятна празнота, освобождение от всякакви напори и болки. Но веднага след това дойде ужасът, че бе извършил непростимо престъпление. Стената блестеше мокра, по мраморния под бе лъснала и бе се проточила надалеко широка вадичка. Изеднаж поетът предусети, нещо още по-страшно и подигна очи: на отсрещната страна на залата видя цяла купчина мъже видя там и една широко отворена врата, а на пет-шест стъпки пред тия неусетно влезли люде стоеше друг един мъж. Поетът несвястно пусна краищата на хитона си и чакаше в тоя миг гръм да го порази, да го изгори без следа.