Пепеляшка и царският син

Една сутрин през месец студен25 докато поетът скиташе из улиците на Константинопол, заслушан в нови някакви скръбни и гневни ритми, които звучаха в мислите му като едри дъждовни капки, що почукват на прозореца, пред него внезапно се изправи прилично облечен мъж с гладко обръснато лице. Той придръпна зиморничаво жълтата си наметка и сладко се усмихна.

— Хладничко става… Ти трябва да ме придружиш, безсмъртний.

— Къде… — огледа се поетът изненадан и видя застаналите от двете му страни двама едри царски стражи. Той не трябваше и да пита повече, но беше недосетлив и продължи: — При кого искаш да ме водиш!

Непознатият се усмихна още по-сладко, види се, да не привлича вниманието на минувачите, а изсъска през зъби:

— Тръгвай с мене!

Стражите притиснаха поета от двете му страни и почнаха да го бутат напред, докато навлязоха и четиримата в една странична уличка. Тук стражите хванаха поета здраво под мишница, а непознатият му подхвърли през рамо:

— Не шавай, ако ти е мил животът! — Сетне повлече изтънелия си глас: — О, да знаеш само къде те водя…

Поетът се уплаши, но му беше и любопитно да узнае къде го водят. Четиримата мъже се спряха пред една от страничните врати на императорския дворец. При последните земетресения високата стена тук бе рухнала, но бяха я иззидали отново и още по-висока. Непознатият въведе поета в обширните царски градини, а двамата стражи останаха при пазачите на вратата. По кривуличещите пътеки между широко разклонени стари дървеса шумеше в нозете на двамата мъже окапала шума. Непознатият въведе поета в едно преддверие в императорския дворец, изкачиха се и двамата по широка каменна стълба. Тук непознатият се поклони дълбоко и посочи насреща висока двукрила врата:

— Върви все направо, славни поете.

Йоан Геометър пак се огледа, наоколо се виждаха голи стени, облицовани със зеленикав мрамор, дебели греди от потъмняло дърво подпираха тавана, от същото дърво беше и вратата насреща с позлатени ивици и голяма, също позлатена заключалка. От двете страни на вратата стояха двама слуги в яркочервени хитони и с жълти ботуши, както бяха облечени и обути всички царски слуги. Те стояха неподвижни, като да бяха направени от восък, ала щом се приближи поетът, единият от тях се наведе като кукла с пружина и отвори вратата пред него. Поетът прекрачи прага колебливо, а вратата веднага се затвори след него. Той се обърна бързо — изеднаж поиска да се върне, да избяга, но вратата не се и помръдваше. Йоан Геометър шумно въздъхна; въздишката му отекна в стените наоколо, които обграждаха друга, по-широка зала. Тук мраморът по стените беше светлокафяв, високият бял таван беше нашарен със златни черти, насреща се виждаше друга, също двукрила, висока врата, но до нея стоеше само един слуга. Вдясно меко сияеха редица малки прозорци с разноцветни стъкла. Поетът пристъпи напред с някаква предизвикателна решителност, слугата се пречупи и отвори вратата пред него.