Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Застаналият пред всички мъже тръгна насам със спокойни, твърди, но безшумни стъпки, тръгнаха след него и другите, тихо зашумя цялата зала. Мъжът се спря някъде към средата, спряха се зад него и другите, около петнайсет души в богати и различни едно от друго облекла. Застаналият пред тях беше облечен най-скромно, в маслиненозелен хитон без никакви украси, с празни ръкави, провесени от над лактите, а други, по-тесни ръкави прихващаха ръцете до китките. Той беше препасан с широк колан от тъмнозелена кожа и с голяма златна тока, златен кръст на широка верига блестеше на гърдите му, проблесна и пръстен на дясната му ръка; други украшения по него нямаше, червенееха се отдалеко само обущата му без токове. Той беше тридесет и няколко годишен човек, нисък на ръст, но с излъчени гърди и широки рамена; беше гологлав, с гъсти тъмни коси, подстригани равно, малко по-ниско от краищата на ушите му; тъмна и гъста беше също брадата му, лицето му беше широко, възчервено, с широко чело и гъсти, правилно извити вежди, строго присвити над големи очи с открит, смел поглед. Йоан Геометър се досети, че тоя мъж, застанал иред другите, беше василевсът.
Погледа Василий Втори поета един дълъг миг, после се улови за гърдите с двете си ръце и току избухна в неудържим смях, който заехтя из цялата зала буен и гръмлив, рамената и цялото тяло на императора игриво се подрусваха. Засмяха се гласно и всички тия, които го придружаваха, а между тях имаше и двама в черни раса. Смехът на василевса отеднаж пресекна, както и бе избухнал; затихнаха и другите зад него. Той кимна едва-едва към поета и проговори с плътния си глас:
— Приближи се. Но гледай къде стъпваш.
Поетът повлече нозе и се спря на десетина стъпки от василевса, като не преставаше да го гледа изпод вежди, Василий попита:
— Позна ли ме?
— Познах те.
— Как… Виждал ли си ме?
— Не. Ала господарят в един дом винаги ее познава, пък и червените ти царски обуща…
— А защо не се държиш както подобава пред своя господар? Или мислиш, че ние с тебе сме равни!
Тъкмо поради това, което се бе случило с него в тая зала, поетът почувствува в сърцето си голямо дръзновение или отчаяна смелост. Той каза, гледайки императора все тъй изпод вежди:
— Тук, между людете, в безредието на техния живот, ти, царство ти, си на най-горното стъпало, а пък аз съм на най-долното, между последните. Ала в паметта на людете ние ще останем еднакво дълго и моето име те ще си спомнят с добро, защото делото на моя земен живот е божествено.
— А какво е моето дело?
— В него са всичките човешки страсти — отвърна поетът и добави още по-смело: — Всички! И най-долните, и най-грозните.
— Дърдорко — рече императорът. В гласа му не личеше гняв и това насърчи дързостта на поета, който изпадна дори в някакво словесно изстъпление:
— Аз идвам на света по божия промисъл, а ти сядаш там — посочи Геометър с брадата си високия царски трон, — сядаш по рождение или с насилие.
— Ти трябва да изчистиш мръсотията, която си направил там, до стената.
— Ще я изчистя, щом съм я направил. Направих я поради принудата, в която ме постави ти, като ме затвори да те чакам толкова дълго между тия позлатени стени. Но аз ще я изчистя. Всеки трябва да чисти мръсотиите си, също и царете.
— Ще заповядам да те нашибат с пръчка — рече пак василевсът и пак не личеше гняв в гласа му.
— Това ще бъде несправедливо… Несправедливостта впрочем е в нрава на властниците. Но аз се боя повече от твоята благосклонност и близост, която може да ме направи ласкател.
Василий не преставаше да гледа поета с големите си очи и дори пристъпи още две крачки към него.
— А ти — започна императорът наново, — като искаш да ни призовеш срещу мизите, защо се обръщаш към гроба на Никифора Фока, а не към своя жив василевс?
Виждаше се, че смелостта напущаше поета, но той каза, макар с последни сили:
— В часове на тежки изпитания търсим опора, у най-достойните. И когато няма достойни между живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.
— Ще те накарам да изближеш с езика си, което си писал.
— Нека делата ти го заличат, царю…
— Да — кимна рязко Василий Втори. — Делата ми ще го заличат.
— Ние поетите сме като свирците на пиршество или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете.
Василевсът като че ли не можа да разбере отеднаж думите му. После цялото му лице се намръщи, като да глътна оцет, и току повлече глас:
— Не обичам… книжници…
Той не сваляше очи от поета и чакаше неговия отговор. Йоан Геометър стоеше с наведена глава и нищо не отговори. Нямаше повече смелост в сърцето му. Императорът се обърна бързо на здравите си пъргави нозе и се отправи към вратата, през която бе влязъл; людете, които го придружаваха, се раздвоиха да му сторят път и сетне го последваха. Вратата безшумно се затвори и не личеше де беше мястото й на високата стена.