Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Не спяха тая нощ и българите, макар да не забелязаха двете хилядници ромеи, които отидоха да превземат Верея. Много по-късно в нощта, но пак преди да изгрее месечината и когато ромейският стан съвсем утихна, десет хиляди българи, разтеглени в гъсти редици, запъплиха в тъмнината право срещу ромеите от двете страни на големия път. Цялата останала българска войска беше също на крак, готова да се спусне на помощ на своите, ако те успееха да изненадат врага и да му се наложат с това свое внезапно нощно нападение. Всичко беше премислено добре и ако българите успееха, изненадата щеше поне да изравни силите на двете войски. Макар да настъпваха толкова много люде и в такава тъмнина, пазеше се доста голяма тишина и добър ред. Пред дългата верига вървяха и най-големите началници — Самуил Мокри в средата, Ивац пред дясното крило и Никулица пред лявото — тъкмо за да се спази нужният ред и тишина. Имаше и нещо друго, което караше всеки войник да стъпва предпазливо и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителниочи, да стиска здраво дръжката на меча и якия прът на копието: това беше един задрямал вече нагон, ала все още жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.
Още малко… Още малко! Тъмнината беше гъста и настъпващите войници се водеха един друг, като се опипваха с пръсти и лакти, подканяха се шепнешком. Още малко! Тихо беше навред, едвам се дочуваше шумът на дебнещите стъпки, бързият шепот, беззвучният вик, късият звън на случайно чукнат меч. Сърцата биеха бързо и нетърпеливо, също и блесналите едри звезди по черното небе сякаш трептяха от нетърпение и страх да не би не тия нощни ловци, а врагът им да изпревари. Така и стана. Може би само един миг преди да размахат българите изтеглените си мечове, преди да ги заудрят застрашително по кожените си щитове, преди да нададат бойния си вик, в тъмнината пред редиците им се дигна страшна врява и викот. Ромеите, усетили врага, се дигаха да го лосрещнат.
Сблъскването беше късо, но страшно. Враговете не се виждаха в тъмнината. Посягаха един към друг с мечове, секири, копия и палици, но също и с ръце, с нокти. Обезумяващ ужас обхвана всички и сляпо ожесточение. Да убиеш врага не за да го победиш, а за да спасиш своя живот. В тая свирепост и в тъмнината често се избиваха гвои. Страшни бяха проточените писъци и вопли на улучените, ала още по-страшни бяха виковете, които надаваха сражаващите се войници от ужас и дива, животинска ярест. Боят се задържа на едно и също място — там, където и започна: не отстъпваха ни едните, ни другите, еднакво силни и еднакво слаби в тъмнината. И минаха само няколко мига, а като че ли битката продъджи цяла вечност. Още в самото й начало, като видя, че ромеите изпревариха внезапния удар, великият войвода се извърна към тръбача, който вървеше току зад него:
— Свири отбой!
Сред шума и трясъка на битката се изви резкият, пронизващ звук на късата медна тръба. Зачуха се и други подобни звуци за отстъпление, свиреха тръби и рогове в тъмнината тук и по-нататък, шумът на битката бързо стихваше. Двете войски се откъснаха една от друга — нощната битка беше еднакво страшна и за двете страни. Българите отстъпваха и на цели тълпи изчезваха в тъмнината, ромеите пък не се и опитваха да ги преследват.
Изгря ведро и доста хладно утро. Резките звуци на тръбите и на двете войски, глухото, но плътно бръмчене на българските рогове изпълниха целия простор над широкото поле и като че ли започваше някакво тържество ведно със започването на лролетния ден. Някои от войниците не бяха и спали тая нощ след нападението на ромейския стан, но сега всички наскачаха и сякаш бързаха да се откъснат от тревожните си сънища. Раздаде се и утринната храна — по-обилна тая сутрин. Някакъв шегобиец не можа да задържи езика си:
— Това за някои днес… последна гощавка. Не може да им каже човек наздраве.
Никой не поде шегата му. Войниците опипваха оръжията си, търсеха с тревожен поглед другарите си от десетката, озъртаха се за началниците си. Разговорите бяха къси, неясни, оставаха недовършени.
Самуил Мокри излезе от малкия си шатър, преди да засвирят тръбите. Облякъл бе тежкото си бойно облекло. Той се огледа и пое с пълни гърди студения утринен въздух. Започваше хубав ден. Великият войвода тръгна по дължината на бойния стан в подножието на неголямата височина, тежкият му меч тихо подрънкваше, поскърцваха и кожените връзки, които държаха железните му доспехи. Той се вглеждаше с втренчения си яоглед в налягалите край загасналите огнища войници, сякаш искаше да прочете нещо по лицата им; срещаше н питащите, неспокойни погледи на вече будните войници. Нататък Самуил настигна Ивац, подранил и той като него. Тръгнаха заедно и мълчаливо слязоха близу до реката, която шумеше между високите си брегове. Малко по-нататък се виждаше опустелият главен път, а през равнината право на север се виждаха другите височини, дето също имаше българска войска. Самуил каза, опрял ръка върху високата дръжка на меча си: