Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Вечеряха мълчаливо. От време на време подхвърляха по някоя дума и пак потъваха в мълчание, всеки отдаден на мислите си.
— Птиците са много вкусни, както винаги — забеляза Джондалар.
— Креб много ги харесваше приготвени по този начин. Беше го споменавала и преди. Все още му беше трудно да повярва, че е научила толкова много от плоскоглавците, с които беше живяла. Макар че като се замислеше, се питаше защо пък да не могат и те да готвят като всички други?
— Майка ми е добра готвачка. Сигурно ще и харесат.
„Напоследък Джондалар много мисли за майка си“ — каза си Айла. — „Сутринта спомена, че преди да се събуди, я е сънувал.“
— Когато бях малък, тя обичаше да готви специални манджи…, когато не беше заета с проблемите на Пещерата.
— Проблемите на Пещерата?
— Тя ръководеше Деветата пещера.
— Да, казвал си ми, но тогава не можех да те разбера. Искаш да кажеш, че е била като Тюли? Водачка?
— Да, нещо подобно. Но нямаше водач като Талут, а Деветата пещера е много по-голяма от Лъвския бивак. С много повече хора. — Той замълча и затвори очи, за да се съсредоточи. — Може би по четири човека на един.
Айла се опита да си представи колко прави това, но реши да го сметне по-късно като начертае знаци по земята; зачуди се как може толкова много хора да живеят заедно през цялото време. Та това беше почти колкото едно Събиране на Клановете.
— В Клана жените не можеха да бъдат водачки — каза тя.
— Мартона пое ръководството на пещерата след Джоконан. Зеландони ми каза, че тя така активно му е помагала да упражнява задълженията си на водач, че след смъртта му всички се започнали да се обръщат към нея. Моят брат Джохаран е роден в неговото огнище. Сега той е водач, а Мартона е негова съветничка… или поне беше такава, когато тръгнах.
Айла се намръщи. Джондалар и бе разказвал за тях и преди, но тя не беше разбрала добре какви са роднинските им връзки.
— Твоята майка е била стопанка на… как го каза — Джоконан.
— Да.
— Но ти винаги говориш за Даланар.
— Аз съм роден в неговото огнище.
— Значи майка ти е била стопанка и на Даланар.
— Да. Тя е била вече водачка, когато са се събрали. Бяха много привързани един към друг, хората още разказват истории за Мартона и Даланар и пеят тъжни песни за тяхната любов. Зеландони ми беше казвал, че те много държали един на друг. На Даланар никак не му се нравело, че тя отделя много време за Пещерата. Постепенно намразил периодите, през които тя изпълнявала задълженията си на водачка, но тя имала чувство за отговорност. Най-сетне разкъсали брачния възел и той я напуснал. По-късно Мартона създала ново огнище с Уиломар и тогава родила Тонолан и Фолара. Даланар се отправил на североизток, открил залежи на кремък и се запознал с Джерика. Там основал Първата пещера на Ланзадониите.
Той помълча известно време. Изглежда Джондалар изпитваше необходимост да разказва за семейството си, затова Айла го слушаше, макар че той повтаряше неща, които беше казвал и преди. Тя стана, наля остатъка от чая в чашите, прибави дърва в огъня, а след това седна върху кожите на края на леглото. Загледа се в замисленото лице на Джондалар, по което пробягваха сенки, причинени от играта на огъня.
— Какво означава „Ланзадонии“? — попита тя.
Джондалар се усмихна:
— Ами… просто… деца на Дони… деца на Великата Майка Земя, които живеят на североизток, ако трябва да бъда съвсем точен.
— Ти си живял там, нали? С Даланар?
Той затвори очи. Стисна челюсти и заскърца със зъби, а челото му се сбърчи от болка. Айла и преди го беше виждала така и се чудеше на какво се дължи това му състояние. Беше говорил за този период от живота си през лятото, но тогава се бе разстроил и се затворил в себе си. Тя долови някаква тревожност, зараждащо се силно напрежение, в центъра, на което бе Джондалар и което наподобяваше набъбването на земята, подготвяща се за изригване от големи дълбини.
— Да, живях там — отвърна той — в продължение на три години. — Внезапно скочи, разля чая си и отиде до задната стена на пещерата. — О, Майко! Беше ужасно!
Облегна се с ръка на стената и подпря главата си о нея в тъмното, опитвайки се да се овладее. След малко се върна, погледна мокрото петно от просмукалата се в твърдия земен под течност и клекна, за да вземе чашата. Завъртя я в ръцете си и се загледа в огъня.