Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Щом видя, че кралицата отваря прозореца, човекът с ключовете премина на прозореца на жандармите.
— А! — възкликна Жилбер, като погледна през решетките. — Това е гражданинът Мардохей!
— Да, цял-целеничък! — отвърна ключарят. — Пазите ли, пазите ли?
— Както винаги, гражданино ключар. Да си забелязал някога да не пазим както трябва?
— О, не! — отвърна Мардохей, — но ви питам, тъй като тази нощ трябва да се пази по-внимателно, отколкото всеки друг път!
— Така ли — рече Дюшен и се приближи до прозореца.
— Разбира се.
— А какво се е случило?
— Отворете прозореца, ще ви кажа.
— Отвори, бе — рече Дюшен на Жилбер. Жилбер открехна прозореца и се ръкува с ключаря.
— Какво има, гражданино Мардохей? — попита и Жилбер.
— Днешното заседание на конвента мина доста бурно — рече Мардохей. — Не четохте ли?
— Не, какво е станало?
— Гражданинът Ебер е открил нови подробности. Заговорниците, за които ние всички смятаме, че са мъртви, са по-живи и здрави от нас тримата заедно!
— А, да — рече Жилбер. — Делесар и Тиерл, нали? И аз съм слушал да се говори за тях. В момента те били в Англия, мръсниците му с мръсници!
— И Рицарят на Мезон-Руж — допълни ключарят по-високо, за да го чуе кралицата.
— Как, нима и той е избягал в Англия?
— В Англия ли? Не, той е във Франция — отвърна Мардохей със същия висок глас.
— Нима се е върнал отново?
— Защо трябва да се връща, след като въобще не е напускал границите на Франция.
— Ама че безочлив човек е и той, бе! — тръсна глава Дюшен.
— Безочлив или не, това е!
— Е, ще го хванат и ще се свърши цялата работа.
— Опитват се да го хванат, но то не ще да е чак дотолкова проста работа! — възрази Мардохей.
В този момент пиличката на кралицата така силно проскърца, че от страх да не я чуят ключарят настъпи едно от кучетата си по крака и лаят му отекна в нощната тишина.
— Горкото куче — обади се Жилбер.
— Ами — възрази ключарят, — кой му е крив, като ходи босо! Ще млъкнеш ли, жирондинецо, или искаш един по муцуната! — обърна се той към кучето.
— Жирондинец ли го наричаш? — информира се Жилбер.
— Да бе, не знам как ми скимна да му туря туй име! — засмя се ключарят.
— Ти какво щеше да ни кажеш? — полюбопитства Дюшен, който като пазач, на когото не бе позволено да напуска чертите на затвора, изпитваше глад за новини, както всеки затворник.
— О, да, наистина — рече Мардохей. — Казвах, че гражданинът Ебер — ама че патриот е и този човек! — че гражданинът Ебер е отправил предложение към конвента да откарат австрийката обратно в Тампъл.
— О, да, досещам се — омръзнало ти е да я пазиш!
— Не, но ми е жал за нея.
Рицарят на Мезон-Руж силно се изкашля. Пиличката беше се врязала вече дълбоко в желязото и скърцаше много.
— И какво решиха те? — попита Дюшен, като попремина кашлицата на ключаря.
— Решиха да я оставят тук, но при условие че скоро ще започне разглеждането на делото й.
— Ах, горката жена! — въздъхна Жилбер.
Дюшен по всяка вероятност имаше по-слабо развит слух от другаря си, който се стараеше да не изтърве нещо от разказа; той пък се заслуша да чуе какво става в съседната стая.
Ключарят забеляза това.
— Така че, сам разбираш, гражданино Дюшен — едва ли не извика той, — отсега нататък заговорниците ще работят още по-отчаяно. Малко време им остава. Стражите ще бъдат удвоени, тъй като има известни страхове от въоръжено нападение срещу Консиержери. Заговорниците като нищо могат да избият тук всички ни до един, само и само да се доберат до кралицата… така де, до вдовицата Капет!
— Ами! — изрази недоверие Дюшен. — Че как ще влязат вътре?
— Например преоблечени като патриоти — подхвърли Мардохей. — Тези мръсници преспокойно биха могли да се престорят, че започва нов втори септември. Веднъж влязат ли, отиде!
Настана едноминутно мълчание, причина за което бе размисълът на жандармите. С огромна радост, примесена със страх, ключарят слушаше стърженето на пилата. Удари девет.
На вратата се похлопа. Отдадени на размисъл, жандармите не отвориха.
— Е, след като е така — рече Жилбер, — и ние ще си отваряме очите на четири!
— В случай на нужда — допълни Дюшен — и ние ще умрем на поста си — като републиканци!
„Скоро би трябвало тя да свърши!“ — рече си наум ключарят и избърса потното си чело.
— Но и ти, гражданино ключар — рече Жилбер, — внимавай добре. Спукана ти е работата, ако се случи някое произшествие като туй, за което говориш!
— Разбира се, че ще внимавам — съгласи се Мардохей. — Цяла нощ обикалям. Вие сте по-добре от мен: двама сте, може да се сменявате…