Любов извън закона

Елизабет запристъпва напред-назад из стаята, като се бореше с желанието си да го последва, развълнувана, неспокойна от неизвестността на поредната нощ, през която трябваше да чака. Не беше сигурна дали ще може да издържи сама тук, обхваната от страховете, които нямаше с кого да сподели. Приближи се до прозореца, изтри влагата по стъклото и се взря през него, неспособна да различи каквото и да е навън. Тази вечер нямаше луна, вятърът бе докарал тежки облаци откъм океана, а заедно с тях и времето се развали. Тя потръпна. Пръстите й, допрени до стъклото, бяха замръзнали; Джони беше абсолютно прав и тя се радваше, че не бе излязла навън. Всеки момент щеше да завали сняг, от време на време отделни снежинки кацаха по прозореца, сякаш да предупредят за приближаващата буря.

Елизабет се приближи до камината и седна на един дървен стол, свила ръце в скута си, потропвайки с крака. След малко обаче, все така неспокойна, тя се върна до прозореца, като че ли можеше да види нещо в непрогледната тъмнина. Сякаш искаше да върне Джони. За известно време се опита да чете, но светлината на мигащите лоени свещи беше доста слаба, затова тя се отказа с раздразнение и от книгите. Така нощта продължи да се точи бавно, младата жена неспокойно обикаляше из стаята, краката и гърбът я боляха, след като бе прекарала часове права, а бебето риташе настойчиво в отговор на притесненията й.

Когато внезапно почукване на вратата наруши тишината, тя замръзна на място.

Беше прекалено късно, за да ги търси някой. А Джони нямаше да чука, помисли си тя, докато усещаше как страхът бавно парализира гръбнака й. Той щеше да й се обади, за да не я изплаши. Смразена и трепереща от ужас, тя не помръдваше и от цялото си сърце желаеше това да е някаква банална грешка — някой от гостите на хана да се е объркал например. Въпреки че в тази малка странноприемница, в която на етаж имаше по три стаи, беше почти невъзможно да стане подобна грешка.

Елизабет се ослушваше, застанала като вкаменена в дата на стаята. Изминаха няколко секунди, после е няколко. Пълна тишина. Тя започна да се поуспокоява.

Внезапно привидното спокойствие се наруши от трясък и удари с метал по вратата, която се разтресе цялата. В гърлото й се надигна вик, който тя незабавно заглуши, подтиквана несъзнателно от чувството си за самосъхранение. Хвърли се към леглото и грабна оставената отгоре пелерина. Може би нападателите не знаеха, че е вътре, все още имаше шанс да избяга през прозореца, ако вратата издържи. Тя хвърли припряно поглед към нея и забеляза хвърчащите от рамката трески.

Дано издържи още няколко минути, мислеше отчаяно тя. Тъй като не беше нужно да се прикриват, мъжете отвън започнаха да изказват гласно недоволството си от здравината на старото дърво. За миг й се стори че чува познат глас, но в следващата минута той беше заглушен от истински порой от ругатни. Нападателите се впуснаха в спорове как най-лесно да влязат. На фона на крясъците, трясъка и блъскането Елизабет се бореше с дръжката на малкия прозорец, а ръждясалият механизъм упорито отказваше да се подчини на силата й. Сърцето й биеше лудо, тя напъна отново ръчката и на пода падна малко парченце ръжда. В очите й бликнаха сълзи на безсилие и тя отново, отчаяно и ядосано, дръпна резето. Корозиралият метал изскърца. Напрегна сили и го натисна с цялата си тежест. Ръчката се отмести. Като подивяла блъсна с цяла ръка металната рамка и прозорецът като че ли с нежелание се отмести няколко сантиметра навън. Стисна зъби от болката, пронизала ръката й, и отново удари силно прозореца… после отново, докато той се отвори достатъчно, за да мине през него.