Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Млъкна и зачака да кажат нещо. Брин хвърли поглед на Роун и после пак погледна мъжа:
— Трябва да отидем. Ще ни помогнеш ли?
— Аз ли? — Траперът се усмихна криво и поклати глава. — А, не. Без мен, момиче. Дори и да тръгнех с вас — нещо, което не бих направил, защото ми е скъп животът — щях да се загубя още на първия ден. — Замълча и ги загледа проницателно. — Ама вие май твърдо сте решили, а?
Брин кимна, без да каже дума и зачака. Траперът въздъхна:
— Е, може би все пак има нещичко, с което мога да ви помогна, стига да сте сигурни, че искате да отидете там. Духна силно в лулата си, за да я прочисти и скръсти ръце пред гърдите си. — Има един старец. Казва се Коглайн. Трябва да е ударил деветдесетака, ако все още е жив. Не съм го виждал вече почти две години, така че не мога да гарантирам, че той все още е там. Но преди две години живееше там горе до едно скалисто образувание, наречено Хартстоун. Намира се точно в средата на Дарклин Ридж. Прилича не огромен комин. — Поклати замислено глава. — Мога да ви дам някакви ориентири. Но пътеките, които водят до там, са много. Местността е много дива. Толкова далеч на изток май единствените живи същества са гномите.
— Мислиш ли, че той ще ни помогне? — попита Брин.
Траперът сви рамене:
— Старецът познава околностите. Цял живот е прекарал там. Идваше насам по веднъж на годината. А през последните две години изобщо не се е вясвал. Оцелява някак си в тази джунгла. — Вдигна гъстите си вежди. — Странна птица е този Коглайн. По-луд е от риба, която се опитва да плува в тревата. Той по-скоро би ви създал неприятности, отколкото да ви помогне.
— Ще се оправим — увери го Брин.
— Може би. — Траперът я изгледа внимателно и каза сериозно:
— Хубава си и не би трябвало да се скиташ в тази страна, момиче, ако, че притежаваш тази песен, която да те закриля. Там има не само крадци и разбойници. На ваше място бих се позамислил повечко, преди да тръгна.
— Размислили сме вече — каза Брин и стана. — Решението е взето.
Траперът кимна:
— Е, тогава вземете толкова вода, колкото можете да носите. Поне да не умрете от жажда.
Донесе прясна вода от потока, който течеше надолу по хълма зад колибата и им помогна да напълнят меховете за вода. После им обясни как да стигнат до Хартстоун, като начерта груба карта върху пръстта пред верандата.
— Пазете се — посъветва ги той и им подаде ръка.
Брин и Роун махнаха за последно сбогом, метнаха провизиите на гърбовете си и се отправиха бавно към дърветата. Зад тях траперът стоеше и ги наблюдаваше. По израза на лицето му се виждаше, че не очаква отново да ги види.
ГЛАВА 29
Вървяха през целия този ден и продължиха на следващия. Следваха извивките на Чард Раш, която се виеше все по-навътре в горите на Анар и пресичаше Дарклин Рийч. Роун се възстановяваше, но все още не беше съвсем във форма, затова напредваха бавно. На втората вечер хапнаха набързо и той веднага заспа.
Брин остана пред огъня, загледана в пламъците. Все още я преследваха невесели спомени и черни мисли. В един момент, преди да й се приспи, изпита чувството, че Джеър е с нея. Несъзнателно повдигна очи и го потърси с поглед. Естествено нямаше никой. Логично беше брат й да е далеч. Въздъхна, затрупа огъня и се уви в одеалата.
Едва в късния следобед на третия ден, след като напуснаха търговския център „Рукър лайн“, Брин и Роун забелязаха скалисто образование, което се чернееше в далечината и разбраха, че най-после са открили Хартстоун.
Силуетът му се очертаваше ясно и контрастно на фона на есенните пъстри багри. Назъбената му горна част се открояваше в плитката гориста низина, над която се извисяваше. Приличаше на комин, грамада от камъни, издълбана от изящната ръка на природата, белязана от капризите на времето, дооформена от годините. Достолепната й сянка беше обгърната в мъртва тишина. Самотен и търпелив, Хартстоун подканяше властно от висотата на положението си, стърчащ насред необятния простор на ширналите се гори на Дарклин Рийч.
Девойката от Вейл и Принцът на Лий стояха на билото на един хребет и оглеждаха местността. Брин чуваше беззвучния шепот на природата, който си пробиваше път през умората и несигурността й и я зовеше. Най-неочаквано се отпусна и успокои. Още една отсечка от дългия поход беше почти измината. В момента спомените от всичко, което беше понесла, за да стигне дотук и предупрежденията за това, което предстоеше, й се струваха странно далечни. Усмихна се на Роун и усмивката й явно изненада планинеца. После докосна нежно ръката му и тръгна надолу по склона на долината.
Едва забележима тясна пътека се виеше през гъстата гора. Слънцето следваше неотклонно пътя си на запад и гората отново се затвори около тях. Подбираха внимателно местата край изгнили пънове, заобикаляха назъбени скалисти образования. Накрая, в долната част, гористият склон премина в равнина. Пътеката се разширяваше и губеше сред разреждащите се гъсталаци и умиращи пънове. Топлите лъчи на следобедното слънце струяха меко през пролуките на преплетените клони над главите им и внасяха светлина в сенчестата гора. Множество полянки изпъстряха гористата долина и създаваха чувство за простор. Почвата стана мека и ронлива, покрита с килим от клонки и листа, които шумоляха приятно под краката на Девойката от Вейл и планинеца.