Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Все пак предупреди двете жени — нямаше начин Селусия да остане, разбира се; госпожа Анан отклони поканата на Тюон да ги придружи, като отвърна, че вече е виждала толкова адове, че няма желание повече — да си държат качулките вдигнати. Тюон можеше и да си вярва, че никой селянин не е виждал лицето й, но щом котка можеше да зърне крал, според старата поговорка, някой селянин също можеше да е зърнал Тюон по някое време и току-виж случайността да събере двамата в Мадерин. Опитът на Мат му говореше, че тавиренството усуква Шарката все към най-лошото.
— Играчко — почна кротко Тюон, докато Селусия нагласяваше синьото наметало върху крехките й рамене, — при обиколките си из страната съм се срещала с много селяни, но те винаги чинно са гледали в земята, дори когато им позволя да се изправят. Повярвай ми, никога не са виждали лицето ми.
О! Той също отиде да си вземе наметалото. Слънцето, още не стигнало до зенита, почти се беше скрило зад белите облаци. Пролетният ден бе прохладен и ветровит.
Хората от градчето се тълпяха по главната улица на позорището — мъже в груби вълнени дрехи или в строги палта от по-фин плат, със съвсем мъничко везмо по ръкавите; жени с дантелени шапки и скромни рокли с високи яки под дълги бели престилки, или в тъмни на цвят рокли с високи деколтета, с къдрещо се около гръдта везмо; хлапета притичваха насам-натам, измъкнали се от ръцете на бащи и майки, докато не ги хванат пак, всички охкаха и ахкаха пред леопардите на Миора и мечките на Лателе, пред жонгльорите или гълтащите огън Балат и Абар, двамата братя, които правеха фокусите си в пълен синхрон. Без да спре дори да погледне акробатките, Мат си запробива път през тълпата с Тюон, а за да не я изтърве, постави ръката й на лявата си китка. Тя за миг се поколеба, а после лекичко кимна, като кралица, даваща благоволението си на селяк. Том беше предложил ръката си на Селусия, но тя остана до лявото рамо на господарката си. Добре поне че не се опита да се пъхне между Мат и Тюон.
Лука с яркочервеното си палто и наметало стоеше под огромния плакат на входа и гледаше как монетите правят дрън в стъклената кана и още веднъж — дрън в ковчежето. С широка усмивка. Опашката на чакащите да влязат се беше изпънала близо сто разтега покрай платнената стена, а от градчето се стичаха още хора, запътени към позорището.
— Доста мога да посъбера тука за два-три дни — подхвърли Лука на Мат. — Какво пък, стабилно място, и си е далече от… — Усмивката му изведнъж угасна като духната свещ. — Достатъчно далече е, нали?
Мат въздъхна. Алчността винаги можеше да надвие страха у Ва-лан Лука.
Нямаше как да си загърне наметалото с Тюон на ръката му и то се развяваше зад гърба му от напористия вятър, но пък това бе за добро. Пазачите на портата, които стояха отпуснати в раздърпана редица, го изгледаха с любопитство, а един дори се поклони вдървено. Коприната и дантелата го постигаха това, поне пред стража от селяци, а тези мъже бяха точно това, колкото и лъснати да им бяха шлемовете и ризниците. Повечето се бяха подпрели на алебардите като селяни на лопати. Но на няколко крачки след портата Том спря и Мат също се принуди да спре. Все пак нямаше представа къде се намира „Белият пръстен“.
— Тежка охрана, капитане — каза Том малко разтревожено. — Да не би разбойници да върлуват наоколо?
— Никакви разбойници няма — избоботи пазачът, мъж с прошарена коса и белег през широкото лице, който, съчетан с въсенето, му придаваше зъл вид. Но беше от малкото неподпиращи се и държеше алебардата тъй, сякаш може и да знаеше как се борави с нея. — Сеанчанците разчистиха малкото, които не можахме да спипаме. Мърдай, старче, пречиш на пътя. — Никаква кола или фургон не се виждаха, а за малцината, които напускаха града пеш, имаше предостатъчно място. Арката на портата бе достатъчно широка да се разминат два фургона, та макар и да се отъркат.
— Сеанчанците казаха, че стражата ни била малко — весело подхвърли един дебелак, някъде на годините на Мат. — А лорд Натин слуша, като му говорят сеанчанци.
Сивокосият го лупна с ръкавицата по тила на шлема толкова силно, че дебелакът залитна.
— Дръж си езика зад зъбите пред външни хора, Кейлар! Че да не се видиш пак зад ралото, преди да си мигнал. Милорд — обърна се той към Мат, като повиши глас. — Стегнете си слугата, да не се вкара и той в беля.
— Моля за извинение, началство — рече смирено Том и наведе глава досущ като скастрен слуга. — Не исках да ви оскърбя, ще прощавате. — И продължи напред.
— Той и тебе щеше да удари, ако не бях тука — подхвърли му Мат, след като го настигна. Том видимо куцаше. Сигурно бе доста уморен, за да му личи толкова. — Почти го направи. И какво разбра, че да си струваше риска?