През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Оставаме тук! — казах твърдо. — Не сме свикнали да се делим от конете си. Тук расте достатъчно трева, за да могат да пасат, а на нас да послужи за постеля.
— Както искаш — отвърна той. — Но те предупреждавам, че ще заповядам да ви охраняват зорко.
— Направи го!
— Ако някой от вас се опита да избяга, ще наредя да го застрелят.
— Добре!
— Виждаш, че те оставям да действаш по своя воля. Но един от вас ще трябва да ме последва в къщата: Кадир бей.
— Защо точно той?
— Всъщност вие не сте мои пленници, но той е.
— Въпреки това Кадир бей ще остане при мен, защото ти давам думата си, че няма да избяга. А думата ми е по-сигурна от зидовете, между които искаш да го затвориш.
— Гарантираш ли за него?
— С живота си!
— Добре, да бъде както искаш. Но ти казвам, че ще те убия, ако той изчезне! Ще изпратя рогозки за постеля, дърва за огън, ядене и пиене за теб и другите. Потърси си подходящо място!
Недалеч от къщата имаше мека трева, където се разположихме. Конете вързахме по индиански — така че спокойно да пасат, но да не могат да се отдалечават. Запалихме огън, около който разположихме рогозките в кръг. Скоро ни донесоха и току-що заклана овца и ни дадоха указания как сами да я опечем. Закрепихме я на дебел клон, който използвахме като шиш за печене.
За бягство не можеше да се мисли, защото несторианците се бяха разположили около нас край много огньове. Те печаха овни и агнета също като нас и бяха изпълнени с радост от извоюваната победа.
— Как се чувствате, сър? — попита ме англичанинът, който седеше от лявата ми страна.
— Като гладен човек, сър Дейвид.
— Уел! Имате право!
Той се обърна към Халеф, който в този момент сваляше печеното от огъня, за да го накъса на парчета. Линдси беше прекалено гладен, за да може да изчака. Той извади ножа си, заби го в един огромен къс месо и отвори устата си колкото можеше, за да отправи залъка по предназначение.
В този момент погледнах към къщата. Поради многото огньове тя беше доста добре осветена, така че успях да различа една човешка глава, която се подаваше над ръба на покрива. Човекът се премести напред, зърнах и дългото дуло на пушка, която се насочваше към огъня. В миг грабнах моята пушка и се прицелих. От покрива проблесна изстрел и почти едновременно с него прозвуча и моят. Горе се чу вик, а долу прозвуча още един. Последният идваше от Линдси, на когото куршумът на коварния стрелец беше избил от ръката ножа заедно с хапката пред устата му.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Кой беше този негодник?
Всичко беше станало толкова бързо, че никой не бе видял проблесналия от покрива изстрел. Приближи се един от седящите наблизо несторианци, който беше заместник на предводителя.
— Защо стреляш, ходих? — попита той.
— Защото трябва да се защитавам.
— Кой те нападна? Не виждам никакъв враг.
— Но аз видях. Беше горе на покрива и стреля по нас.
— Грешиш, ходих!
— Не греша. Беше братът на мелика и понеже нямах време да го предупредя, го наказах.
— Застреля ли го? — попита мъжът изплашен.
— Не. Прицелих се в десния му лакът и съм сигурен, че точно там съм го улучил.
— Господарю, това е лошо и за теб. Веднага ще проверя. Всички несторианци бяха станали от местата си и грабнали оръжията. Същото направихме и ние. Само Линдси още седеше на земята. Устата му се отваряше и затваряше, образувайки различни геометрични фигури, а от смайване носът му беше провиснал отпуснато и безнадеждно.
— Съвземете се, сър Дейвид! — подканих го аз.
Той дълбоко въздъхна, взе пушката си и бавно стана.
— Едва не получих удар — призна той откровено.
— Заради един изстрел? Пфу!
— О, не заради него.
— А от какво тогава?
— От удара, който получих. Ножът ми изхвърча, а това парче овче месо ме удари в лицето с такава сила, сякаш някой ми зашлеви плесница. Ето, вижте бузата Ми, а месото е в тревата!
— Сихди, ще се стигне ли до бой? — попита Халеф и разхлаби пистолетите в пояса си.
— Не вярвам.
— Дори и да стане, ние не се страхуваме!
Дребничкият, храбър Халеф хвърли презрителен поглед към халдейците, които още не предприемаха враждебни действия. Те очакваха да чуят какво нареждане ще им донесе заместникът на предводителя им.
Той скоро се върна, придружаван от мелика. Несторианецът се приближи към огъня ни със заплашителна физиономия.
— Кой стреля? — осведоми се той. Аз се обадих:
— Стрелях, понеже искаха да ме убият.
— Не е вярно! Кучето ти трябваше да бъде застреляно.