„Застанал съм над тялото на брат. Плача. Това неговата кръв ли е или моята? Какво сме направили?“
Веванев 1173 г., 107 секунди преди смъртта. Обект: веденски моряк без работа.
— Татко — произнесе Адолин, докато крачеше из дневната на Далинар — това е безумно.
— Това е уместно — сухо му отвърна Далинар. — Понеже — както се оказва — и аз съм безумен.
— Никога не съм твърдял, че си луд.
— Всъщност — отбеляза Ренарин — смятам, че го направи.
Адолин хвърли поглед към брат си. Ренарин стоеше до камината и разглеждаше новия фабриал, поставен там само преди няколко дни. Зареденият рубин, поставен в метален обков, светеше меко и излъчваше приятна топлина. Бе удобно, макар Адолин да не харесваше липсата на пращящ огън.
Тримата бяха сами в дневната на Далинар и изчакваха идването на бурята за деня. Една седмица бе изминала, откак той съобщи на синовете си, че смята да се оттегли от мястото си на Върховен принц.
Бащата на Адолин седеше в един от столовете с висока облегалка, с кръстосани ръце и изпълнен с упоритост. Лагерите още не знаеха за решението му — слава на Вестителите — но той възнамеряваше скоро да направи официалното съобщение. Може би на днешното угощение.
— Добре, чудесно — продължи Адолин. — Може би съм го казал. Но не съм говорил сериозно. Или поне не съм възнамерявал да има такъв ефект върху теб.
— Обсъждахме това преди една седмица, Адолин — спокойно отвърна Далинар.
— Да, и ти обеща да премислиш решението си!
— Направих го. Решимостта ми не се е изчерпала.
Адолин продължи да се разхожда; Ренарин стоеше прав и го гледаше. Аз съм глупак, помисли си Адолин. Разбира се, че баща ми ще направи това. Трябваше да го разбера.
— Виж — каза Адолин, — само защото може би имаш някакви проблеми не означава, че трябва да абдикираш.
— Адолин, враговете ни ще използват слабостта ми срещу нас. Всъщност ти вярваш, че те вече го правят. Ако не се откажа от титлата си на принц сега, работите могат да станат много по-зле.
— Но аз не искам да бъда Върховен принц — възрази Адолин. — Поне не още.
— Да бъдеш водач рядко има нещо общо с онова, което ни се иска, сине. Смятам, че малцина измежду алетските знатни разбират това.
— И какво ще стане с теб? — запита оскърбено Адолин. Спря и погледна баща си.
Далинар бе толкова твърд, дори и когато седеше тук и съзерцаваше собствената си лудост. Ръцете, сключени пред него, облечен в корава синя униформа, с куртка в синия цвят на рода Колин, с посребрена коса по слепоочията. Ръцете му бяха едри и мазолести, изразът на лицето му — упорит. Далинар вземаше решения и се придържаше към тях, без да се колебае или да спори.
Луд или не, той бе това, от което се нуждаеше Алеткар. А Адолин — с привързаността си — бе направил нещо, което не бе успял да направи нито един воин на бойното поле: да подкоси краката на Далинар Колин и да го победи.
О, Отче на Бурите, помисли си Адолин. Йезерезе, Келек и Иши, Вестители във висините. Нека намеря начин да оправя това. Моля ви.
— Ще се завърна в Алеткар — отговори Далинар. — Въпреки че не ми харесва да оставя армията ни с един Броненосец по-малко. Може би… не, не бих могъл да ги оставя.
— Не, разбира се! — ужасено изрече Адолин. Броненосец да изостави оръжията си? Почти никога не се случваше, освен ако човекът не бе твърде слаб и болен, за да ги използва.
Далинар кимна.
