Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
— Дълго време се притеснявам, че родината ни е в опасност, след като всички Броненосци са тук, в Равнините. Е, може пък промяната на ветровете да е нещо добро. Ще се върна в Колинар да помагам на кралицата и да съм полезен, като отблъсвам нахлувания през границата. Може би ще има по-малка вероятност решийците и ведените да ни ударят, ако знаят, че ще имат насреща си напълно въоръжен Броненосец.
— Възможно е — каза Адолин. — Но могат и да изпратят свой Броненосец да участва в нападенията.
Изглежда, че това тревожеше баща му. Я Кевед бе единственото друго кралство на Рошар, което притежаваше достатъчно Брони и Мечове, почти колкото и Алеткар. От векове не бе имало открита война между тях. Алеткар бе твърде разединен, а Я Кевед — почти толкова. Но ако двете кралства се сблъскаха с пълните си сили, това щеше да е война, невиждана от дните на Йерокрацията.
Навън прокънтя далечен гръм и Адолин се обърна рязко към Далинар. Баща му остана в стола си, загледан на запад, не към бурята.
— Ще продължим разговора по-късно — отсече Далинар. — Сега вие двамата трябва да вържете ръцете ми за стола.
Адолин се намръщи, но направи каквото му бе наредено без оплаквания.
Далинар примигна и се огледа. Намираше се на парапета на крепост с единична стена. Иззидана от големи блокове тъмночервен камък, тя бе гладка и права. Бе построена напряко на пукнатина в подветрената страна на високо скално образувание, надвиснало над открита каменна равнина, като влажен лист, закачил се в цепката на някой камък.
Тези видения изглеждат толкова истински, помисли Далинар и погледна копието в ръката си, а след това старовремската униформа: платнена пола и кожен жакет. Трудно бе да си припомни, че всъщност е седнал в стола със завързани ръце. Не можеше да усети въжетата или да чуе бурята.
Замисли се дали да не изчака видението да отмине, без да прави нищо. Ако това не бе действително, защо да взема участие? И все пак не вярваше съвсем — не можеше да повярва съвсем — че това бяха само негови фантазии. Решението му да абдикира в полза на Адолин бе обосновано от съмненията му. Беше ли луд? Или тълкуваше нещата погрешно? Най-малкото, вече не можеше да си вярва. Не знаеше кое е истинско и кое не е. В подобно положение един мъж трябва да се откаже от властта и да си изясни нещата.
Във всеки случай, усещаше, че се налага да изживее тези видения, а не да ги пренебрегва. Една отчаяна частица вътре в него все още се надяваше да намери решение преди да се наложи да се отрече от властта формално. Не даваше на тази частица да става прекалено влиятелна — човек трябва да върши това, което е правилно. Но Далинар й отстъпваше в следното: отнасяше се към виденията като към истински, докато беше част от тях. Ако в тях имаше тайни, които да бъдат разкрити, щеше да го постигне само като се включи в ставащото.
Огледа се. Какво му показваха този път и защо? Върхът на копието му бе от добра стомана, въпреки че предпазителят бе бронзов. Един от шестимата мъже до него на стената носеше бронзов нагръдник; други двама имаха зле съшити кожени униформи, късани и зле изкърпени.
Останалите просто се разтакаваха и само поглеждаха от стената. Караулна служба, рече си Далинар, излезе напред и огледа местността. Скалното образувание бе на края на безбрежна равнина — най-доброто разположение за една крепост. Никоя армия нямаше да може да приближи, без да бъде забелязана много преди идването си.
Въздухът бе достатъчно студен, та в сенчестите ъгли буци лед бяха прилепнали към камъка. Слънчевата светлина не можеше да прогони студа, и времето обясняваше липсата на трева; листата бяха прибрани в дупките си в очакване на облекчението на пролетното време.
Далинар пристегна по-плътно дрехата си и това накара единия от хората с него да направи същото.
— Проклето време — измърмори мъжът. — Колко още ще продължи? Вече осем седмици е така.
Осем седмици? Четиридесет дни зима без прекъсване? Това бе нещо рядко. Въпреки студа, останалите трима войници съвсем не бяха заети със задълженията си. Единият даже дремеше.
— Бъдете бдителни — сряза ги Далинар.
Изгледаха го, а задрямалият се събуди с премигване. И тримата изглеждаха смаяни. Единият — висок червенокос човек — го изгледа навъсено.
— От теб ли чувам това, Лийф?
Далинар преглътна отговора си. За кого ли го вземаха?
Студеният въздух превръщаше дъха му в пара, а зад гърба си дочуваше звънтенето на метала, докато хората долу работеха на огнищата и наковалните. Портите на крепостта бяха затворени, а кулите за стрелците бяха заети от хора. Бяха във война, но носенето на караула винаги бе отегчителна работа. Трябваха добре обучени войници, за да остават бдителни часове наред. Може би затова тук имаше толкова много хора; ако качеството на наблюдателите не можеше да бъде гарантирано, количеството щеше да свърши работа.