Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— О, имаш предвид, че не е прерязано нарочно?
— Е, може и така да е. Обаче защо му е притрябвало на някой да реже ремъка?
Защо наистина, помисли си Адолин. Сбогува се с двамата кожари, пъхна ремъка в джоба си и подаде ръка на Янала. Тя я пое със свободната си ръка, видимо доволна, че най-сетне излиза от кожарската работилница. Вътре се разнасяше лека миризма, макар и по-поносима, отколкото в работилницата за щавене. Адолин беше забелязал как Янала няколко пъти посяга за кърпичката си, като че иска да я поднесе пред носа си.
Излязоха на дневна светлина. Тибон и Маркс — двама светлооки от Синята гвардия — чакаха отпред заедно с младата прислужница на Янала, Фалкси, която беше тъмноока от Ази. Тримата тръгнаха след Адолин и Янала по улицата във военния лагер, а Фалкси замърмори с азишкия си акцент, че нямало подходящ паланкин за господарката й.
Янала явно нямаше нищо против. Дишаше дълбоко и се притискаше в ръката на Адолин. Беше много красива, макар доста да обичаше да говори за себе си. Обикновено бъбривостта беше качество на жените, което се нравеше на Адолин, ала днес той трудно успяваше да обърне внимание на най-новите дворцови клюки.
Ремъкът беше прерязан, обаче и двамата кожари заключиха, че е станало случайно. Значи бяха виждали подобни срезове и преди. Хлабава катарама срязва кожата или става друга подобна злополука.
Само че този път кралят беше хвърлен от седлото по време на бой. Имаше ли нещо особено тук?
— … не си ли съгласен, Адолин? — попита Янала.
— Несъмнено — отвърна той, като я слушаше с половин ухо.
— И ще поговориш с него?
— А?
— С баща ти. Ще го помолиш ли да позволи на хората си за малко да се отърват от тази ужасно демодирана униформа?
— Е, той е доста убеден в идеята си. Пък и униформата не е чак толкова демодирана.
Янала го изгледа твърдо.
— Добре — призна той. — Малко е скучна.
Като всеки друг висш светлоок офицер в армията на Амарам, Адолин носеше прости сини дрехи с военна кройка. Дълга куртка без бродерии и строги панталони във време, когато на мода бяха елеците, коприните и шаловете. Двойката глифи на дома Колин доста натрапчиво красеше гърдите и гърба на куртката, а предницата се закопчаваше от двете страни със сребърни копчета. Просто, лесно за разпознаване, но ужасно скромно.
— Войниците на баща ти го обичат, Адолин — каза Янала. — Но изискванията му наистина стават досадни.
— Знам това. Повярвай ми. Но не мисля, че мога да променя мнението му. — Как да го обясни? Въпреки че войната продължаваше шест години, Далинар бе все така решен да се придържа към Кодекса. Даже ставаше все по-отдаден.
Сега поне Адолин беше разбрал нещо. Любимият брат на Далинар беше отправил една последна молба — следвай Кодекса. Вярно, молбата се отнасяше до определено събитие, ала всеки знаеше, че Далинар отвежда нещата до крайност.
На Адолин просто му се щеше Далинар да няма същите изисквания към всички останали. За отделния човек Кодексът пораждаше само дребни неудобства — винаги да носи униформа на публично място, никога да не се напива, да избягва дуелите. Когато обаче се отнасяше до всички, ставаше обременителен.
Щом понечи да продължи отговора, беше прекъснат от понеслия се над лагера тръбен призив. Адолин вдигна глава, завъртя се, погледна на изток към Пустите равнини. Отброи следващия сигнал. Какавидата е забелязана на плато едно-четиридесет-седем. Та това е в техния обсег на действие!
Затаи дъх и зачака третият сигнал да призове на битка войниците на Далинар. Това ставаше единствено по заповед на баща му.
Част от Адолин знаеше, че третият сигнал няма да прозвучи. Плато едно-четиридесет-седем беше достатъчно близо до лагера на Садеас и той със сигурност щеше да опита да се добере до какавидата.
Хайде, татко, помисли Адолин. Можем да го изпреварим!
Нямаше повече тръби.
Адолин крадешком погледна Янала. Тя беше избрала за свое Призвание музиката и почти не обръщаше внимание на войната, макар че баща й беше офицер в кавалерията на Далинар. От израза на лицето й Адолин разбра, че дори тя знае какво означава отсъствието на трети сигнал.
Далинар Колин отново беше избрал да не се бие.
— Да вървим — рече Адолин и тръгна в друга посока, и на практика повлече Янала за лакътя. — Трябва да проверя още нещо.
Далинар стоеше с ръце зад гърба, загледан към Пустите равнини. Намираше се на една от по-долните тераси на построения нависоко дворец на Елокар — кралят не живееше в някой от военните лагери, а в малък комплекс на склона на близкия хълм. Далинар тъкмо се бе отправил нататък, когато зазвучаха тръбите.