Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Нямаше смисъл отново и отново да си повтаря всичко това. Но арогантността и несправедливостта й смъдяха като открита рана.
А сега да й твърди, че я бил обичал. Че още я обичал.
„Ама че глупост“ — помисли си тя и се обърна по корем. Явно я бе имал за някакво момиченце с помътен мозък, неспособно да вземе нормално решение. По онова време беше млада, наистина, но не беше глупава.
Какви пируети бе извъртяла съдбата, за да затвори кръга на отношенията им?
Прекъсването я бе направило по-силна, призна си тя. Бе използвала ума си и предоставените й възможности, за да постигне набелязаното. Дипломите, прибрани в чекмеджето в стаята й на Хатерас, апартаментът в Чарлстън, подреден с вкус и рядко използван. Бе си спечелила име, колеги, чиято компания й бе приятна, предложения за преподавателска работа, за лекции, за експедиции.
В професионално отношение имаше всичко, което бе искала.
Но нямаше истински дом, нито мъж, когото да прегръща през нощта. Нито деца, които да обича.
А можеше да има, щеше да има, само ако Матю й бе имал доверие.
Сега това бе зад гърба й, помисли си тя и се обърна отново. Никой не знаеше по-добре от един археолог, че миналото може да се изучава, анализира и записва, но не може да се промени. Онова, което е било, и онова, което е можело да бъде, бяха не по-малко калцирани от старо сребро в морска вода. Точно тази истина трябваше да погледне в лицето.
Надяваше се, че онова, което каза той, е вярно — че я обича. Сега щеше да страда така, както бе страдала тя, когато бе предложила сърцето си и дарът й бе отхвърлен. Той бе имал своя шанс да я спечели. Това щеше да бъде един от малкото случаи, когато историята не се повтаря.
Но тя нямаше да бъде жестока, реши Тейт, и се изправи да хвърли един поглед на отражението си в овалното огледало над тоалетната масичка. Не беше необходимо да му го връща тъпкано. В крайна сметка, този път собствените й чувства не бяха засегнати. Можеше да си позволи да бъде щедро и учтиво всеопрощаваща.
Това, че не го обичаше, щеше да й помогне да запази необходимата дистанция. Щяха да продължават да се гмуркат заедно, да работят върху „Изабела“ като партньори, като колеги. Тя със сигурност беше способна да пренебрегне собственото си минало в името на историята.
Доволна, че е стигнала до единственото логично решение, тя излезе от каютата. Откри баща си на палубата, зает с проверка на уредите.
— Дива нощ, нали, слънчице?
„В повече от едно отношение“ — помисли си тя.
— В момента по нищо не си личи.
Небето над тях беше синьо и ясно, само тук-там се белееха няколко пухести облачета. Тя погледна към ветропоказателя върху мостика.
— Сега духа от юг.
— И носи по-сух въздух. Морето също се успокоява. — Той остави настрана един регулатор. — Имам добро предчувствие за днешния ден, Тейт. Събудих се пълен с енергия, нещо като радостно очакване. — Той се изправи и си пое дълбоко въздух. — Майка ти казва, че било от остатъчното електричество след бурята.
— Мислиш си за амулета — промърмори тя. — Какво му има толкова на това нещо, че ви е побъркало всичките?
— Предоставя възможности. — Рей погледна към морето.
— Снощи Бък се беше паникьосал от мисълта, че може да го намерим. Единственото, за което Матю може да мисли, е как да го използва, за да си уреди сметките с Вандайк. Самият Вандайк, богат, влиятелен, преуспял мъж, е толкова обсебен от него, че е готов да направи всичко, за да го получи. Ти също. — Тя отметна нетърпеливо косата си. — Ти също. „Изабела“ е една осъществена мечта и ти я имаш. Там долу има цяло съкровище — за теб и за музея, който винаги сме искали. Но именно амулетът те върна тук.
— И ти не можеш да го разбереш. — Той обгърна с ръка раменете й. — Когато бях малък, имах късмета да живея в красив дом с двор, покрит с мека зелена трева и високи сенчести дървета, по които да се катеря. Имах си катерушка, пързалка, приятелчета. Всичко, което едно дете може да пожелае. Но отвъд оградата и току зад хълма се простираше тресавището. Тъмни храсталаци като в джунгла и грозни дървета, бавна, почти неподвижна река. Имаше змии. Беше ми забранено да ходя там.
— И естествено точно там най-много ти се е искало да отидеш.
Той се засмя и я целуна по главата.
— Естествено. Имаше легенда, според която в тресавището обикаляли призраци, което само засилваше очарованието му. Малките момченца отивали там и никога не се връщали, така ми казваха. Стоях на оградата зад къщата, миришех храста орлови нокти, който растеше там, и си мислех: „Какво ако?…“.
— И отиде ли в тресавището?
— Веднъж стигнах досами него, откъдето човек можеше да подуши реката и да види лозите, задушаващи дърветата. Но не ми стигна куражът да продължа.