Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Ръцете му трепереха, черният облак от горчив гняв заплашваше да го погълне окончателно. Знаците за слабост го вбесяваха, плашеха го. За да докаже силата си, той тръгна с маршова стъпка към салона, наруга бармана, който неизменно стоеше на поста си, и сам грабна една бутилка „Шивас“.
Амулетът. Можеше да се закълне, че го е видял как проблясва, че е усетил тежестта му около собствения си врат, докато бе любил жената в леглото си. А жената в леглото не беше все по-отегчителната компаньонка от последните два месеца, а самата Анжелик.
Изръмжа на бармана да изчезва и сам си наля, изпи чашата на екс и си наля повторно. Ръцете му продължаваха да треперят, да се свиват по собствена воля в юмруци с надеждата да ударят нещо, каквото и да е.
Бе прекалено реално, за да е обикновена фантазия. Беше предзнаменование, в това той беше сигурен.
Анжелик отново го дразнеше, хилеше му се през разстоянието на изминалите столетия. Но този път нямаше да го измамят, нямаше да го надхитрят. Курсът му бе зададен. Вече бе готов да приеме мисълта, че е бил зададен още от деня, в който се е родил. Съдбата го зовеше толкова настойчиво, че почти можеше да усети вкуса й през паренето на алкохола. Вкус сладък и силен. Скоро щеше да се сдобие с амулета, с неговата сила. С негова помощ щеше да придобие своето наследство и да постигне своето отмъщение.
— Тейт изглежда разсеяна — отбеляза Лару, докато вдигаше ципа на водолазния си костюм.
— Изкарахме дълга смяна. — Матю прехвърли кислородните бутилки на гумената лодка. Бък щеше да ги носи на острова за презареждане. — Сигурно е изморена.
— А ти, mon ami?
— Добре съм. Двамата с Рей може да поработите при югоизточния изкоп.
— Както кажеш. — Без да бърза, Лару нагласи бутилките си. — Забелязах, че този път Тейт не стоя на палубата, докато излезеш и ти. Бързо-бързо се отправи към каютата.
— Е, и? Книга ли пишеш?
— Аз съм скромен изследовател на човешката природа, младежо. По мое мнение младата дама крие нещо, нещо, което не дава мира на хубавата й главичка.
— По-добре се погрижи за собствената си главичка — посъветва го Матю.
— О, но изучаването на чуждите е много по-интересно. — Лару се усмихна и седна да нахлузи плавниците си. — Какво прави човек или какво не прави. Какво мисли или планира въпросният индивид. Схващаш ли?
— Схващам, че напразно си хабиш приказките. Рей те чака.
— Моят съекипник. Това е връзка, която изисква пълно доверие, нали така? А както знаеш, млади човече… — Лару сложи маската си — на мен можеш да разчиташ.
— Точно така.
Лару отдаде чест и скочи във водата. Нещо му подсказваше, че много скоро ще трябва да проведе още един телефонен разговор.
Тейт не знаеше какво да прави. Седна на ръба на койката си и се втренчи в амулета. Не беше редно да пази в тайна откритието си. Знаеше го, но въпреки това…
Ако Матю разбереше, че е у нея, нищо нямаше да го спре да го вземе. И да уведоми Вандайк, че държи амулета в ръцете си. Да настоява за открита конфронтация.
А тя със сигурност знаеше, че само един от двамата щеше да оцелее след нея.
Толкова много години… Тя бавно прокара пръсти по гравираните имена. Никога не бе вярвала истински, че ще го намерят. Онова, за което не си бе давала сметка, бе, че напук на всяка логика, на цялото си научно любопитство, се бе надявала да не го намерят.
Сега беше тук, в ръцете й. Облада я глупавият порив да отвори прозореца и да го метне обратно в морето.
Не беше необходимо да е специалист по скъпоценните камъни, за да разбере, че само рубинът по средата струва цяло състояние. Не беше трудно да прецени и тежестта в грамове на златото и да определи стойността му по настоящите пазарни цени. Като се прибавеха и диамантите, историческата стойност, легендата… Какво се получаваше? Четири милиона долара в шепата й? Пет?
Във всеки случай предостатъчно, за да задоволят и най-голямата алчност, най-голямата жажда, най-жадуваното отмъщение.
„Какво удивително произведение на изкуството — лениво си помисли тя. — Изненадващо семпло въпреки блясъка и огъня на камъните.“ Всяка жена, която би си го сложила, би привлякла погледите и възхищението на околните. Всеки музей би го изложил на централно място в залите си. С него за основа тя би могла да изгради най-внушителната, най-впечатляващата колекция от морски находки в света.
Професионалните й мечти щяха да се осъществят по начин, далеч надхвърлящ и най-смелите полети на въображението й. Репутацията й щеше да се издигне до невероятни висини. Спонсорите щяха да се стичат като реки към морето в желанието си да финансират бъдещите й експедиции.