Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Мислиш, че си единствената, която е била наранена, така ли?
— Знам, че е така. — Тя дръпна ръката си, когато пръстите му обхванаха лакътя й. — Втори път няма да имаш възможността да ме отхвърлиш. Обичах те, Матю, с оная чиста, непознаваща ограничения любов, която идва само веднъж в живота. Ти я захвърли в лицето ми, сякаш не струваше нищо. Сега гордостта ти страда, защото отказвам да се поставя в ситуация, която ще ти позволи да го направиш отново, дойде ли му времето. Е, върви на майната си!
— Не искам от теб да ми дадеш втора възможност. Не съм толкова глупав. Но нямаш право да искаш от мен да се задоволя със секса, а после да очакваш, че ще се откажа от най-важното нещо в живота си. Отказах се от теб, сега се задоволявам с остатъците.
— Не си се отказал от мен — отвърна му тя със същия тон. — Ти никога не си ме искал.
— Никога не съм искал нещо толкова много, колкото исках теб. Обичах те. — Той я сграбчи болезнено и я изправи на пръсти. — Винаги съм те обичал. Разбих собственото си сърце, когато те отпратих.
Тя не можеше да си поеме дъх, от страх, че ако го направи, всичко в нея ще се строши като стъкло.
— Какво имаш предвид, че си ме отпратил?
— Аз… — Той спря. И разтърсен и ужасен я пусна. Трябваше му минутка, само минутка, за да дойде на себе си. — Нищо. Няма значение. Ровенето в стари неща не променя сегашните ни позиции. Няма да ти дам онова, което искаш. Точка.
Тя не можеше да отмести очите си от него. Някаква част от съзнанието й се възхищаваше на начина, по който бе съумял да я отреже. И на всички силни чувства, които се изнизваха засенчени едно подир друго зад внезапно лишените му от изражение очи. „Не — помисли си тя. — О, не, не и този път.“
— Ти започна да ровиш в миналото, Ласитър. И сега ще довършим разкопките. — Тя стисна в юмруци треперещите си ръце. — Преди осем години ти ми се изсмя в лицето, Матю. Стоеше на плажа и ми каза, че всичко е било просто забавление. Просто начин да си прекараш лятото. Това лъжа ли беше?
Очите му не трепнаха, не се промениха, не проблеснаха.
— Вече казах, че няма значение. Миналото си е минало.
— Ако наистина смяташ така, нямаше да си толкова твърдо решен да си разчистиш сметките с Вандайк. Отговори ми — настоя тя. — Лъжа ли беше?
— Какво трябваше да направя, по дяволите? — избухна той. Зад прозорците небето изригна в обезумяла светлина. — Да те оставя да захвърлиш всичко заради една идиотска мечта? Нямах какво да ти дам. Съсипвах всичко, до което се докоснеха ръцете ми. За бога, и двамата знаехме, че не съм достатъчно добър за теб, но ти беше прекалено глупава, за да го признаеш!
Гръмотевицата протътна като кикотенето на стара вещица.
— Но все някога и това щеше да стане — продължи той. — И тогава щеше да ме намразиш. Самият аз щях да се намразя.
Внезапно загубила равновесие, тя се подпря на масата. Бурята вън бе нищо в сравнение с тази, която бушуваше в сърцето й. Всичко, в което бе вярвала, всичко, което я бе спирало да погледне назад, лежеше на парчета в краката й.
— Ти ми разби сърцето.
— Спасих ти живота — сопна й се той. — Опитай се да си го представиш, Червенушке. Бях на двайсет и четири години и нямах бъдеще. Нямах нищо освен един чичо, който щеше да се нуждае от всеки цент, който можех да изкарам, вероятно до края на живота си. Ти имаше потенциал. Имаше ум, амбиции. И изведнъж започваш да говориш как ще зарежеш колежа и ще тръгнеш с мен, сякаш просто можехме да отплаваме към залеза.
— Никога не съм мислила за това. Исках да ти помогна. Исках да бъда с теб.
— И щеше да свършиш като си броиш стотинките и се чудиш какво по дяволите си направила с живота си.
— И ти направи този избор вместо мен. — О, сега можеше да диша. Можеше да диша съвсем спокойно. Всъщност въздухът, който изпълваше дробовете й, беше горещ и чист като сълза. — Ти, арогантно копеле такова! Изплаках си очите заради теб!
— Преживяла си го.
— И още как. — Можеше да му запрати тези думи в лицето и да бъде благодарна. — Преживях го. И ако си мислиш, че ще ти заплача от благодарност на рамото, защото се имаш за някакъв самопожертвувателен герой, много се лъжеш, Ласитър.
— Не се имам за друго освен за това, което съм — каза той уморено. — Ти беше онази, която виждаше нещо, което го нямаше.
— А ти нямаше правото да направиш този избор вместо мен. Нито правото да очакваш да ти благодаря за онова, което си направил.
— Нищо не очаквам.
— Очакваш да повярвам, че си влюбен в мен.
„Какво пък, по дяволите“ — помисли си той. Вече и без това беше съсипал всичко.
— Влюбен съм в теб. Много романтично, нали? Така и не те забравих. Да те видя отново след осем години издълба в сърцето ми дупка, която оттогава се опитвам да запълня с огризките, които решиш да ми подхвърлиш. Но шанс никакъв.