Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— И толкова по-добре. Най-вероятно щеше да те ухапе змия.
— Но какво щеше да стане, ако бях отишъл? — промърмори той. — Любопитството така и не ме остави на мира.
— Знаеш, че не е имало призраци. Майка ти ти е разказвала тези истории, за да не ходиш там. Иначе е можело да паднеш в реката или да се загубиш. Не от призраци се е бояла баба ми.
— Никак не съм сигурен, че не е било от тях. — Той се загледа в една чайка, която се рееше над главите им, после неспокойно се обърна към хоризонта. — Мисля, че би било много тъжно, ако загубим чувството си към чудесата, ако сме твърдо убедени, че в живота няма нищо магическо — било то добро или зло. Сигурно ще кажеш, че „Проклятието на Анжелик“ се е превърнало в моето обитавано от призраци тресавище. Този път искам да отида там и да се убедя с очите си.
— И ако го намериш?
— Ще спра да съжалявам, че не съм направил следващата крачка в храсталака. — Той се засмя на собствените си думи и стисна раменете й. — Може би Бък ще престане да смята, че не е мъжът, който е бил. Матю може би ще спре да се обвинява за смъртта на баща си. А ти… — Той я обърна с лице към себе си. — Ти може би ще позволиш някое малко вълшебство да проникне отново в живота ти.
— Не очакваш ли твърде много от едно колие?
— Но „какво ако“? — Той я прегърна. — Искам да си щастлива, Тейт.
— Щастлива съм.
— Щастлива във всяко отношение. Знам, че затвори част от сърцето си преди осем години. Оттогава непрекъснато ме гризе мисълта, че подходих неправилно, макар и воден от добри намерения.
— Никога не си подхождал неправилно. — Тя отдръпна глава, за да вижда лицето му. — Не и по отношение на мен.
— Знаех какво изпитва Матю към теб. Какво изпитваше ти към него. И се притеснявах.
— Не е имало за какво да се притесняваш.
— Ти беше толкова млада. — Той въздъхна и докосна косата й. — Виждам и какво изпитва той към тебе сега.
— Вече не съм толкова млада — посочи тя. — Сега също няма за какво да се притесняваш.
— Виждам какво изпитва той към теб — повтори Рей. Очите му бяха ясни и питащи. — Онова, което ме притеснява, което ме изненадва, е че не разбирам какво ти изпитваш към него.
— Може би още не съм решила. Може би не искам да реша. — Тя се усмихна заради него. — И може би не трябва да се притесняваш за нещо, което е изцяло под мой контрол.
— Може би точно това ме притеснява.
— Никога не съм могла да те надприказвам. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Ще ида да видя дали Матю е готов да се спуснем. — Обърна се с намерение да се отдалечи, но нещо я спря и я накара да погледне назад.
Рей стоеше с една ръка върху парапета и гледаше ширналото се море.
— Татко. Радвам се, че тогава не си прекосил храстите. Ако го беше направил, можеше и да не ти се налага да предприемаш тази стъпка сега.
— Всичко с времето си, Тейт.
— Може би е така. — Обмисляйки казаното, тя се отправи към дясната палуба. Навременните действия, предположи тя, можеха да спрат или да започнат война, да спасят или да сложат край на един брак, да отнемат или да дадат живот.
Матю стоеше на борда на „Русалка“, подпрял лакът на парапета, с голяма чаша кафе в ръка. Не бе канила прилива на чувства, нито пеперудите, които запърхаха в стомаха й. Но те се появиха въпреки това. Сърцето й омекна като масло в гърдите и една въздишка се разтопи по устните й.
Защо трябваше да изглежда толкова самотен?
Не е неин проблем, увери сама себе си тя. Нямаше да си позволи да се притеснява за това.
Но той обърна глава. През синьото пространство от неспокойни вълни очите му срещнаха нейните. Нищо не се четеше в тях. Също като при бурята, каквото и да бе бесняло в душата му, сега се бе успокоило или бе овладяно. Тя не видя нищо, освен онова дълбоко, тайнствено синьо.
— Има само леко насрещно вълнение — извика тя. — Мисля да се гмурнем.
— Ако почакаме още един-два часа може да утихне съвсем.
Нещо се надигаше в гърлото й.
— Бих искала да се спуснем сега. Ако вълнението се окаже твърде силно, винаги бихме могли да отложим гмуркането.
— Добре. Приготви се.
Тя се обърна и се отдалечи слепешката. Да върви по дяволите и той, и „Изабела“, да вървят по дяволите и проклетата Анжелик заедно с трижди проклетото й колие. Без тях животът й бе нормален. Боеше се, че вече никога няма да бъде такъв.
Нямаше какво да решава. В крайна сметка тя все още беше влюбена в него.
Бурята беше разбъркала и разместила пясъка. Няколко от изкопните ями трябваше да се почистят наново. Матю с благодарност посрещна допълнителната работа. Прецизността и умението, които изискваше работата със смукача, не оставяха място за дълбоки лични размисли.